Артър Хейли - Банкери

— Има случаи, когато проблемите с кредитните карти съвсем не зависят от мен — каза Алекс. — Или поне в известна степен. Но аз се стремя да се разпростирам в границите на онова, което смятам, че мога да променя, и се съобразявам с онова, което не мога. Същото се отнася и за приоритетите в бюджета. — Той посегна към кафявата папка, която Уейнрайт беше оставил на бюрото. — Оставете папката. Вече обещах, че ще направя всичко възможно.

— Ако не ми помогнете, все едно, че съм с вързани ръце.

Алекс Вандервурт си тръгна, а Нолан Уейнрайт се позабави, защото му предадоха веднага да се свърже с госпожа Д’Орси, шефката на главния градски клон.

— Обадих се във ФБР — каза Нолан на Едуина. — Утре ще изпратят двама от специалните агенти.

— Защо не днес?

— Тук няма труп — усмихна се той, — нито пък се е стреляло. Те също си имат проблем. Нарича се недостиг на хора.

— И с нас е също го, нали?

— Да разреша ли тогава на хората да се прибират по домовете си? — попита Майлс Истън.

— Да, на всички с изключение на момичето — отговори Уейнрайт. — Бих искал отново да поговоря с нея.

Вече се свечеряваше и бяха изминали два часа, откакто Уейнрайт се обади на Едуина и пое разследването около изчезналите пари. Той направи същото, което бяха направили ръководителите на банковия клон: разговаря с касиерката Хуанита Нунес, с Едуина Д’Орси и с оперативния администратор Тотънхоу и неговия млад помощник Майлс Истън.

Не научи нищо особено, но се увери, че може би става дума за кражба и според федералните закони бе задължен да се обърне към ФБР. Уейнрайт знаеше много добре, че при такива случаи федералните закони не се следват особено стриктно. Първа търговска американска банка, а и други банки често окачествяваха кражбите на пари като „мистериозно изчезване“ и по този начин инцидентите се уреждаха вътрешно, като се избягваха разследвания и дискредитиране пред обществеността. В такива случаи заподозреният в кражба банков служител бе уволняван поради някаква друга причина. И тъй като виновните служители нямаха никакво желание да дават гласност на фактите, учудващо голям брой от кражбите бяха запазвани в тайна, дори в самите банки.

Но сегашната липса, която най-вероятно беше кражба, бе твърде голяма и очебийна, за да се прикрие.

Едва ли имаше смисъл да се изчаква. Уейнрайт знаеше, че хората от ФБР ще негодуват, ако бъдат извикани няколко дни след събитието, когато ще липсват горещи следи. Но преди да пристигнат агентите, той все пак се опитваше да направи каквото може.

Когато Едуина и Майлс Истън напуснаха малкия кабинет, младежът услужливо предложи:

— Аз ще изпратя госпожа Нунес.

Миг по-късно на вратата се появи дребната, слабичка Хуанита Нунес.

— Влезте — нареди Нолан Уейнрайт. — Затворете вратата и седнете.

Той съзнателно й говореше с официален и делови тон. Инстинктът му подсказваше, че фалшивата добронамереност няма да заблуди момичето.

— Бих искал да чуя цялата история още веднъж. Дума по дума.

Хуанита Нунес продължаваше да гледа все така мрачно и предизвикателно, но по лицето й вече се забелязваха следи от умора. С внезапен изблик на енергия тя заяви:

— Вече три пъти разказах всичко. Всичко!

— Може би предишните пъти сте забравили нещо?

— Нищо не съм забравила!

— Тогава това ще бъде четвъртият път, а когато пристигнат от ФБР, ще има и пети, а може би и шести. — Той я гледаше право в очите и й говореше властно, без да повишава глас. Ако съм полицейски служител, мислеше Уейнрайт, трябва да я уведомя за правата й. Но той не беше полицай и нямаше да го направи. Понякога представителите на отделите по сигурността имаха някои предимства в сравнение с полицията.

— Знам какво си мислите — каза момичето. — Мислите си че този път ще кажа нещо различно, за да можете да ме уличите в лъжа.

— Защо, вие лъжете ли?

— Не!

— Тогава защо се притеснявате?

— Защото съм уморена. И искам да си тръгвам. — Гласът й леко потрепери.

— Аз също. Ако не бяха липсващите шест хиляди, които признахте, че са били във вашето чекмедже, аз щях да съм свършил работата си за днес и щях да пътувам с колата към къщи. Но парите ги няма и ние искаме да ги намерим. Затова разкажете ми отново всичко, което се случи днес следобед — когато по вашите думи за първи път сте забелязали, че нещо не е наред.

— Както вече ви казах, забелязах липсата двайсетина минути след обяд.

Нолан прочете омраза в очите й. Още в началото на разпита той усети, че момичето се отнася с по-голямо доверие към него, отколкото към другите. То явно се надяваше, че двамата ще могат да се разберат, или че той би се държал по-внимателно с нея — нали беше пуерториканка, а Нолан — негър. Но тя не знаеше нещо много важно: когато ставаше дума за разследване на престъпление, той беше сляп за цветовете. За него нямаха значение и личните й проблеми. Едуина Д’Орси му спомена за тях, но според Уейнрайт никакви лични обстоятелства не можеха да оправдаят кражбата и безчестието.