Артър Хейли - Банкери

Алекс спря да кръстосва кабинета и попита:

— Възможно ли е тези последни фалшификации да са дело на организирана група?

— Не само че е възможно, но е и сигурно, защото всичко е съвсем изпипано. Организацията разполага с пари, техника и отличен специалист, който оформя фалшивата кредитна карта; явно имат и цяла разпределителна мрежа. Има и други факти, които го потвърждават.

— Какви?

— Както знаете, аз поддържам връзка с някои правни агенции. От тях разбрах, че напоследък в целия Среден Запад са се появили големи количества фалшиви пари, пътнически чекове и кредитни карти — и други карти, освен нашите. Забелязва се и много активно разпространение на откраднатите или фалшиви ценни книжа, на откраднатите или подправени чекове.

— И смятате, че всичко това има връзка с нашите фалшиви кредитни карти?

— Бих казал, че е възможно.

— И какво прави управлението по сигурността?

— Максималното. Всяка загубена или открадната кредитна карта се регистрира и ако е възможно, се издирва. С всеки изминат месец броят на подправените кредитни карти нараства. Отбелязали сме го в нашите доклади. Такова явление се нуждае от по-задълбочено разследване, само че не мога да го направя — липсват ми както хора, така и пари.

— Мисля, че въпросът с парите може да се уреди — усмихна се Алекс Вандервурт.

Той познаваше добре проблемите на Нолан Уейнрайт.

Като вицепрезидент на Първа търговска американска банка, Уейнрайт отговаряше за всичко, свързано със сигурността в централната сграда и в клоновете. Звеното по сигурността в отдела за креди ши карти бе само една от неговите задачи. През последните години авторитетът на управлението по сигурността в банката се повиши, средствата, с които разполагаше, нараснаха, но все още бяха недостатъчни. Всеки от ръководството знаеше това. Но тъй като управлението по сигурността осъществяваше дейност, която не носеше приходи, то оставаше назад в списъка за отпускане на допълнителни средства.

— Както винаги, Нолан, надявам се, че и този път сте приготвили предложение с точните цифри.

— Тук е описано всичко — каза Уейнрайт, и извади една кафява папка. — Най-спешната ни нужда е да назначим още двама души за разследване в кредитния отдел. Искам също така средства, за да ангажирам един таен агент, чиято задача ще бъде да разкрие източника на фалшивите кредитни карти, а също така и евентуалната му връзка вътре в банката.

— Мислите ли, че е възможно да се намери такъв човек? — попита учудено Вандервурт.

— Е, не смятам, че ще го открия чрез обява във вестника — усмихна се Уейнрайт, — но все пак ще опитам.

— Ще прегледам внимателно предложението ви и ще направя всичко, което зависи от мен. Повече от това не мога да ви обещая. Може ли да взема тези кредитни карти?

Шефът по сигурността кимна с глава.

— Друго има ли?

— Да, Алекс. Не смятам, че някой от ръководството, включително и вие, осъзнавате сериозността на проблема с фалшивите кредитни карти. Вярно, че можем да се поздравим, защото сме успели да ограничим загубите само в рамките на три четвърти процент от общия оборот, но общият оборот се увеличи неимоверно, а процентът на загубите остана твърд, дори нарасна. Както разбрах, прогнозите вещаят, че следващата година приходите от кредитните карти Кийчардж могат да достигнат три милиарда долара.

— Надявам се, че ще бъде така.

— Тогава — при същия процент — загубите от фалшивите кредитни карти ще бъдат повече от двайсет и два милиона!

— Ние предпочитаме да работим с проценти — заяви Вандервурт. — Звучи по-добре, а и директорите го приемат по-спокойно.

— Но това е цинизъм.

— Може и така да е.

Алекс си даваше сметка, че това бе подходът, използван от всички банки. Те съзнателно прикриваха загубите, свързани с кредитните карти, като приемаха, че това е естествено за всяка сделка. Ако някой друг от отделите имаше загуби в размер на седем и половина милиона само за една година, това щеше да предизвика страхотни дискусии в управителния съвет. Но когато ставаше дума за кредитните карти, загубата от „три четвърти процент“ се приемаше или отминаваше с мълчание, което беше удобно за всички. Алтернативната позиция — обявяването на тотална война на престъпността — би струвала значително повече. Би могло да се каже, разбира се, че позицията на банкерите е трудно защитима, тъй като вследствие на редица повишения в края на краищата техните клиенти, притежателите на кредитни карти, плащаха за тези фалшификации. Но от финансова гледна точка позицията им беше разумна.