Артър Хейли - Банкери

— Без лупа нямаше да забележа разликата — каза Вандервурт. — Как изглеждат фалшификатите през ултравиолетови лъчи?

— Същите като истинските.

— Лошо.

Преди няколко месеца, следвайки примера на Америкън Експрес, Кийчардж постави секретен знак на лицевата част на кредитните си карти, който се виждаше само срещу ултравиолетова светлина. По този начин се надяваха бързо и лесно да проверяват автентичността на всяка кредитна карта. Но ето, че и тази предпазна мярка се оказа несигурна.

— Лошо наистина — съгласи се Нолан Уейнрайт. — И това са само мостри. Имам още четири дузини, заловени едва след като са били успешно използвани за покупки на дребно, за самолетни билети, за спиртни напитки, в ресторанти и къде ли не още. Всичките са фалшификати от най-добро качество, каквото не сме виждали досега.

— Арестуван ли е някой?

— Все още никой. Разберат ли, че са разкрити, веднага се измъкват от магазина или билетната каса. Точно както Стана преди няколко минути. — Той посочи с глава към залата. — Освен това, дори ако успеем да арестуваме някой от тези мошеници, това в никакъв случай не означава, че ще намерим източника на фалшификатите! Те се продават и препродават много внимателно и следите се заличават.

— Пластмасата е досущ като оригиналната — каза Алекс Вандервурт, оглеждайки една от картите в синьо, зелено и златисто.

— Направени са от истински пластмасови форми, които са откраднати. Затова си приличат толкова много. — След кратка пауза шефът по сигурността продължи: — Допускаме откъде са се снабдили с материала. Преди четири месеца един от нашите снабдители беше ограбен. Крадците бяха проникнали в склада, където се съхраняват готовите пластмасови листове. Липсваха триста листа.

Вандервурт подсвирна с уста. От един пластмасов лист можеха да се направят шейсет и шест кредитни карти Кийчардж. Това означаваше, че е възможно да бъдат изработени почти двайсет хиляди фалшиви карти.

— Равносметката е ужасна, а това е само върхът на айсберга — каза Уейнрайт и посочи към фалшивите кредитни карти на бюрото. — Тези фалшификати, за които знаем или мислим, че знаем, ще донесат загуби в размер на десет милиона долара. Ами другите, за които все още нищо не сме чули? Те биха могли да бъдат и десет пъти повече.

— Да, всичко е ясно.

Алекс Вандервурт кръстосваше из малкия кабинет и мислеше какво би могло да се направи.

От самото начало на съществуването на банковите кредитни карти, разсъждаваше той, всички банки понасяха тежки загуби от подобни фалшификации. В началото се крадяха цели пощенски пратки с кредитни карти. Крадците ги използваха, за да си устройват гуляи — за сметка на банките. Някои от откраднатите пощенски пратки с кредитни карти се задържаха и срещу тях искаха откуп. Банките плащаха откупа, защото знаеха, че загубите биха били много по-големи, ако кредитните карти бъдат продадени на черния пазар. По ирония на съдбата, през 1974 година Пан Америкън Еъруейс беше подложена на остра критика от пресата и обществеността заради това, че се е съгласила да даде пари на престъпниците, откраднали голямо количество билетни бланки. Аргументът на компанията беше, че само така може да избегне големите загуби от използването на тези бланки. Но критиците на Пан Ам не знаеха, че някои от най-големите национални банки тихомълком правят същото, и то от години.

Постепенно кражбите на пощенските пратки намаляха, но оттогава пък престъпниците измислиха нови, по-изтънчени методи на действие. Един от тях бе фалшифицирането на кредитните карти. Първите фалшификати бяха грубо направени и лесно се разпознаваха, но постепенно качеството се подобри и напоследък — както доказваха показаните от Уейнрайт фалшификати — човек едва ли не трябваше да е експерт, за да види разликата.

При всяка нова мярка, гарантираща сигурността на кредитните карти, престъпниците проявяваха достатъчно изобретателност и я неутрализираха или пък намираха някакъв нов начин за фалшифициране. В момента се произвеждаха нов вид кредитни карти, при които се използваше „подвеждаща“ снимка на собственика. В снимката нямаше нищо подозрително, ала разгледана с едно специално устройство, тя тутакси идентифицираше собственика. Схемата изглеждаше обещаваща, но Алекс не се съмняваше, че в най-близко време организираната престъпност ще намери начин да се пребори и с „подвеждащите“ снимки.

Не рядко крадците и фалшификаторите бяха арестувани и съдени, но полицията успяваше да се докопа до една незначителна част от измамниците. Големият проблем, особено що се отнася до банките, бе, че те не разполагаха с достатъчно хора, които да извършват разследвания по фалшификациите и да предлагат съответните санкции.