Артър Хейли - Банкери

Наскоро след назначаването му, Бен Розели беше засечен, че кара колата в околностите на градчето със скорост 80 мили в час. Полицейският патрул му връчи призовка за нарушението. Може би защото животът му в повече отношения бе доста традиционен, Бен Розели обичаше бързите коли и ги караше така, както бяха изчислени от конструкторите им — с десния крак близо до пода.

Призовката за превишена скорост бе нещо съвсем обикновено. След като се върна в банката, той я изпрати на шефа на управлението по сигурността. За най-богатия човек в щата много неща можеха лесно да се уредят и често се уреждаха.

Призовката беше изпратена по куриер до ръководителя на местния клон на банката — или там, където бе издадена. Така се случи, че ръководителят на клона бе член на местната управа и беше помогнал за назначаването на Нолан Уейнрайт за шеф на полицията. Той се отби в полицейското управление, за да уреди въпроса с оттеглянето на призовката. Беше много любезен. Нолан Уейнрайт беше непреклонен.

Вече не толкова любезно членът на управата припомни на Нолан Уейнрайт, че е нов в този район, че ще има нужда от приятели и че липсата на отзивчивост съвсем няма да му помогне. Но Уейнрайт продължаваше да упорства.

Докато си слагаше меката шапка, членът на управата не пропусна да спомене и за личната молба на шефа на полицията за заем от Първа търговска американска банка. Без този заем Уейнрайт не би могъл да купи къща и да доведе съпругата и семейството си в града. А господин Розели, някак между другото добави ръководителят на клона, е президент именно на тази банка.

Нолан Уейнрайт каза, че не вижда никаква връзка между молбата за заем и призовката за пътно нарушение.

След всичко това господин Розели, който бе представен в съда от адвоката си, бе осъден за превишена скорост. Плати голяма глоба, а върху галона му нанесоха три дупки. Розели беше бесен.

По същото време банката отхвърли молбата за заем на Нолан Уейнрайт.

След по-малко от седмица Уейнрайт отиде в кабинета на Розели в централната сграда на Първа търговска американска банка. Той се възползва от лесния достъп до кабинета, нещо, с което президентът на банката се гордееше.

Когато чу името му, Бен Розели много се учуди, че шефът на полицията е цветнокож. Никой не му го беше споменавал. Това, разбира се, не променяше нещата. Банкерът все още си спомняше с гняв за трите позорни дупки върху талона — първите през живота му.

Уейнрайт сдържано изложи проблема си. За негова чест, Бен Розели не знаеше нищо за молбата на шефа на полицията, нито за отхвърлянето й. Тези неща се решаваха на много по-ниско равнище и не достигаха до него. Той усети, че тук се таи някаква несправедливост. Помоли да му донесат документите по заема и ги прегледа, докато Нолан Уейнрайт чакаше.

— Между другото — каза Бен Розели, след като свърши с четенето, — какво възнамерявате да правите, ако не получите този заем?

— Да се боря — студено отговори Уейнрайт. — Ще си наема адвокат и най-напред ще се обърнем към Комисията по гражданските права. Ако не успеем, ще направя всичко възможно, за да ви причиня повече неприятности.

Беше ясно, че ще го направи.

— Не се страхувам от заплахи — сряза го банкерът.

— Аз не заплашвам. Вие ми зададохте въпрос и аз ви отговорих.

Бен се поколеба, но сложи подписа си на документа.

— Молбата ви е удовлетворена — каза той, без да се усмихва.

Накрая банкерът попита Уейнрайт:

— А какво ще стане, ако отново бъда заловен, че карам с превишена скорост?

— Отново ще ви изпратим призовка. И ако пак става дума за такова безразсъдно каране, този път ще отидете в затвора.

Бен Розели изпроводи с поглед полицая и си каза: „Ах, ти, самодоволни нещастнико, ще те пипна аз някой ден“.

След време стана така, че той разказа на Уейнрайт за своята закана. Розели всъщност я осъществи, но само в известен смисъл.

Две години по-късно банката търсеше ръководител на управлението по сигурността. Според изискванията на управителния съвет, той трябваше да бъде изключително способен и неподкупен. Бен Розели заяви: „Аз познавам такъв човек“.

Скоро след това предложиха поста на Нолан Уейнрайт, подписан бе договор и Уейнрайт започна работа в Първа търговска американска банка.

Оттогава Бен Розели и Уейнрайт не се скараха нито веднъж. Новият ръководител на сигурността си вършеше безупречно работата и, за да повиши квалификацията си и да бъде по-полезен на банката, учеше във вечерни курсове теория на банковото дело Розели, от своя страна, никога не наложи на Уейнрайт да пренебрегне твърдите си разбирания за етика. Банкерът се стараеше да урежда проблемите с призовките за превишена скорост по друг начин, без да занимава с това шефа по сигурността, като се надяваше, че той не знае. А обикновено той знаеше. Междувременно двамата станаха добри приятели. След смъртта на жената на Бен Розели, Уейнрайт често вечеряше със стареца и двамата играеха шах до късно през нощта.