Артър Хейли - Банкери

Едуина поклати глава. Тя вече си беше задала този въпрос.

Като се стремеше да не бъде забелязана, тя внимателно изучаваше младата жена. Хуанита бе дребна, слаба и тъмнокоса. Тя не беше красива, но в нея имаше някаква странна предизвикателност. Беше пуерториканка, това си личеше от пръв поглед, и говореше с лек акцент. Отговаряше кратко, когато я питаха нещо.

Трудно беше да се прецени какво изживяваше Хуанита Нунес. Тя сякаш не се стремеше да им помогне, поне външно изглеждаше така, мислеше Едуина. Касиерката не пожела да даде никаква допълнителна информация, освен това, което бе съобщила в началото. Изражението й се менеше от мрачно до враждебно. От време на време изглеждаше доста разсеяна, сякаш беше отегчена и смяташе по-нататъшните разговори за напълно излишни. Но беше и изнервена, това личеше от стиснатите й ръце и от непрекъснатото въртене на тънката венчална халка.

Едуина Д’Орси беше погледнала в списъка на служителите, който винаги беше на бюрото й, и оттам научи, че Хуанита Нунес е на двайсет и пет години, разведена, с дете на три години. В Първа търговска американска банка работеше от две години — като касиерка. Това, което липсваше в списъка, но което Едуина бе чувала да се говори, бе, че младата Нунес сама издържа детето си и че има — може би и сега — финансови трудности: изплащала дълговете на съпруга си, който я изоставил.

Тотънхоу добави, че независимо от съмненията си, че госпожа Нунес би могла да знае точната липсваща сума, той я освободил от задълженията й на гишето и я „заключил с парите“.

Тъй нареченото „заключване“ бе един вид опит да се помогне на пострадалия банков служител, а също така стандартна процедура, която се прилагаше в подобна ситуация. Това означаваше, че касиерът оставаше сам в малка канцелария заедно с парите и един калкулатор и правеше баланс на всички операции през деня.

Тотънхоу чакал отвън.

Когато го извикала, Хуанита му казала, че парите наистина не излизат. Липсвали шест хиляди долара.

Тотънхоу извикал Майлс Истън и двамата заедно направили повторна проверка, докато Хуанита Нунес ги наблюдавала. Те открили, че изчисленията й са правилни. Вече нямало никакво съмнение, че липсват пари и то точно толкова, колкото били обявени в самото начало.

И тогава Тотънхоу се обадил на Едуина.

— Това всъщност ни връща там, откъдето започнахме — заяви Едуина — На някой да му е хрумнало нещо ново?

— Аз бих искал да задам на Хуанита още няколко въпроса, ако тя не възразява — обади се Майлс Истън.

Едуина кимна.

— Помисли внимателно, преди да ми отговориш, Хуанита — каза Истън. — Днес правила ли си КР с някой касиер?

КР означаваше размяна между касиерите. На тях често им се случваше да останат без нужните банкноти или монети. Когато имаха много хора за обслужване, вместо да се бавят да ходят до трезора, касиерите си помагаха един на друг и си „продаваха“ и „купуваха“ пари. КР обикновено се записваше. Но понякога, поради бързина или невнимание, ставаха грешки и в края на работния ден на един касиер парите не му достигаха, а на друг бяха повече. Ала грешка с такова голямо количество пари — шест хиляди долара — бе почти невъзможна.

— Не — отговори касиерката. — Никакви размени. Днес не.

— А да си забелязала някой да се е навъртал около гишето ти, така че да може незабелязано да измъкне пари? — продължаваше да настоява Майлс Истън.

— Не.

— Когато дойде при мен, ти каза, че смяташ, че липсват пари. Кога точно го установи?

— Няколко минути преди това.

— Колко време след обедната почивка, госпожо Нунес? — намеси се Едуина.

— Може би двайсетина минути след това — колебливо отвърна момичето; явно не беше много сигурно.

— Тогава да поговорим за времето преди да отидете на обяд — каза Едуина. — Смятате ли, че парите са липсвали тогава?

Хуанита Нунес поклати отрицателно глава.

— Но как можете да бъдете сигурна?

— Сигурна съм.

Едуина започваше да се дразни от тези кратки отговори, които не помагаха с нищо. Освен това й се стори, че мрачната враждебност на момичето сякаш се беше засилила.

— Но как така разбра, че липсват пари, при това точната сума? — повтори съдбоносния си въпрос Тотънхоу.

— Разбрах. — Малкото лице на младата жена придоби предизвикателен вид.

Последва тишина, породена от явно недоверие.

— Смяташ ли, че е възможно да си сгрешила и да си дала на някой клиент шест хиляди долара повече?

— Не.

— Когато напусна гишето, за да отидеш на обяд, ти взе чекмеджето с парите, отнесе го в трезора, остави го там и затвори ключалката чрез специалната комбинация. Така ли беше? — попита Майлс Истън.