Артър Хейли - Банкери

Сегашният заем им беше необходим за купуването на голяма неръждаема стоманена капсула, в която да поставят дъщеря си Андреа — починала преди шест дни на петнайсет години от злокачествено бъбречно заболяване. Тялото на Андреа се пазело в хладилна камера в погребалното бюро. Кръвта й била източена веднага след установяването на смъртта и заменена с „подобна“ течност, наречена диметилсулфоксид.

Стоманената капсула била направена така, че да поддържа температурата на течния нитроген под нулата. Тялото, обгърнато в алуминиева обвивка, щяло да бъде поставено в тази течност.

Капсулата — огромна бутилка, известна под името „криокрипта“, щели да докарат със самолет от Лос Анжелос — стига банката да предоставела искания заем. Около една трета от парите бяха необходими, за да се предплати таксата за съхраняването на капсулата и за подменянето на нитрогенната течност на всеки четири месеца.

— Чували ли сте за така наречените „крио“ общества? — попита Касълман.

— Бегло. Нещо псевдонаучно, нали? С не особено добра репутация.

— Да, те нямат добра репутация и са наистина псевдонаучни. Но пък имат немалко последователи. Те са убедили Гозбърн и съпругата му, че когато науката напредне — да кажем след петдесет или сто години — Андреа може да бъде размразена, върната към живота и излекувана. Не случайно са си измислили мотото: „Замрази се — чакай — съживи се!“

— Ужасно — каза Едуина.

— Съгласен съм с вас, но се поставете на тяхното място! Те вярват. Това са възрастни, разумни, интелигентни и силно религиозни хора. Кои сме ние, от банката, та да ги съдим и упрекваме? Според мен единственият въпрос е: Ще може ли Гозбърн да изплати заема? Аз проследих финансовото му положение и съм убеден, че ще се справи. Може и да е смахнат, но фактите показват, че смахнат или не, винаги изплаща заемите си.

— Тия хора наистина ще се заробят — каза Едуина, докато изучаваше е нежелание цифрите.

— Човекът го съзнава, но настоява да му дадем парите. Ще работи допълнително през свободното си време. А и жена му си търси работа.

— Но те имат още четири по-малки деца — каза Едуина.

— Да.

— Няма ли някой, който да му каже, че другите деца — живите, скоро ще имат нужда от пари, за учение и за какво ли не още, така че тези двайсет и пет хиляди долара биха могли да се използват много по-разумно!

— Аз му го казах. Проведохме два дълги разговора. Но според него това е решение на цялото семейство. Те вярват, че си заслужава да се направят всякакви жертви в името на надеждата, че някой ден Андреа отново ще живее. Децата обещават, че когато пораснат, ще поемат грижата за нейното тяло.

— О, Господи! — Мислите на Едуина отново се върнаха към вчерашния ден. Смъртта на Бен Розели, когато и да дойде, ще бъде достойна. А това правеше смъртта грозна, превръщаше я във фарс. Редно ли е парите на банката, в известна степен парите на Бен, да се използват за такава цел?

— Госпожо Д’Орси — продължи Касълман, — тези документи лежат на бюрото ми от два дни. Отначало се чувствах така, както и вие се чувствате сега — знам, че това наистина е ужасно. Но после обмислих нещата и промених мнението си. Според мен, това е един приемлив риск.

Приемлив риск. Едуина съзнаваше, че Клиф Касълман е прав, защото приемливите рискове бяха в основата на банкерството. Той беше прав и за друго — банката не трябваше да бъде съдник или съветник по повечето лични въпроси.

Точно този риск можеше да донесе и загуби. Но дори да загубеха, Касълман не би имал вина. Докладът му беше издържан, доводите му „за“ бяха много повече от тези „против“. Всъщност в банката се гледаше с неодобрение на чиновниците, които винаги правеха предложения за заеми, несвързани с риск. Нещо съвсем естествено, дори задължително за един отрупан с работа служител е от време на време да предлага заем, който да донесе загуби. В противен случай, той би имал дори и неприятности, защото компютърът предупреждаваше ръководството, че той губи клиенти поради прекалената си предпазливост.

— Добре — каза Едуина. — Всичко това ме ужасява, но ще подкрепя мнението ви.

Тя подписа документа и Касълман се върна на бюрото си.

И така — като изключим заема за замразената дъщеря, — денят започна както обикновено.

Всичко вървеше нормално до ранния следобед.

В дните, когато обядваше сама, Едуина сядаше в кафенето, разположено на приземния етаж на централната сграда. Там беше шумно, храната много не я биваше, но обслужваха бързо и обедът й отнемаше само петнайсетина минути.