— Да.
— Сигурна ли си, че заключи?
Момичето кимна в знак на потвърждение.
— А ключалката на оперативния администратор затворена ли беше?
— Не, тя беше отворена.
Това също беше нормално. Всяка сутрин след като комбинацията на оперативния администратор се поставяше на положение „отворено“, тя оставаше така до края на деня.
— И когато се върна от обяд, твоето чекмедже с парите беше на мястото си, все още заключено?
— Да.
— Някой друг да знае твоята комбинация? Казвала ли си я на някого?
— Не.
За миг въпросите спряха. Според Едуина всички насядали около бюрото прехвърляха на ум подробностите около процедурите, свързани с трезора.
Чекмеджето с парите, за което питаше Майлс Истън, представляваше здрава кутия, поставена на стенд с колелца, за да се придвижва лесно от едно място на друго. Наричаха го и количка за пари. Всеки касиер си имаше количка с поставен на видно място номер. Обикновено тя се използваше само от един човек. Винаги имаше няколко колички повече. С една от тях днес бе работил Майлс Истън.
Всички колички се проверяваха на излизане и влизане в трезора от главния касиер, който следеше движението им. Невъзможно беше да вземеш количка, нарочно или случайно, без да бъдеш забелязан от главния касиер, нито пък да влезеш в трезора с чужда количка. През нощта и в края на седмицата масивната врата на трезора се затваряше плътно, по-плътно дори от плочата над гроба на фараон.
Всяка количка имаше по две ключалки, които се задействаха чрез комбинация от цифри, така че фалшификациите бяха изключени. Едната се отключваше лично от касиера, а другата от оперативния администратор или от помощника му. Отключването се осъществяваше всяка сутрин в присъствието на касиера и оперативния администратор.
На касиерите бе наредено да помнят наизуст комбинацията и да не я казват на никого. Тя можеше да се промени по всяко време, стига да реши касиерът. Единственият писмен документ, съдържащ комбинацията на касиера, се пазеше в запечатан плик с два подписа, който, заедно с други такива пликове, бе грижливо прибран в депозитна кутия. Печатът върху плика се разчупваше в три случая — при смърт, болест или смяна на работата на касиера.
С други думи, правеше се всичко възможно само активно работещият с парите да знае комбинацията, а така и касиерите, и банката, бяха застраховани срещу обири.
Друга особеност на количката за пари бе вградената алармена система. Електрическа верига свързваше всяка една от тях с банковата комуникативна мрежа. Предупредителният бутон бе скрит под пачка пари, която наричаха „стръвта“.
Касиерите бяха инструктирани никога да не използват „стръвта“, но при опасност трябваше да грабнат най-напред нея. Преместването на пачката освобождаваше безшумен повдигач, който задействаше системата. Така банковите служители по сигурността и полицията получаваха предупреждение и довтасваха само след няколко минути. Задействаха се и скритите мрежи, разположени на тавана. Серийните номера на „стръвта“ бяха записани, за да се използват като евентуално доказателство.
— Има ли сред липсващите шест хиляди долара и от „стръвта“? — обърна се Едуина към Тотънхоу.
— Не — отвърна оперативният администратор. — Те са на мястото си. Проверих.
Тогава Едуина си каза, че и тази възможност да стигнат до някакво заключение отпада.
— Хуанита — обърна се още веднъж Майлс Истън към касиерката, — смяташ ли, че съществува някаква възможност някой друг да измъкне парите от чекмеджето ти?
— Не — заяви Хуанита Нунес.
Едуина наблюдаваше внимателно момичето и й се стори, че усети страх в гласа му. Основания за страх имаше — никоя банка не би подминала с лека ръка такава значителна липса.
Едуина вече не се чудеше къде са шестте хиляди. Момичето ги беше откраднало. Друго обяснение нямаше. Трудността беше да открият как го е сторила.
Възможно бе Хуанита Нунес да ги е предала през гишето на свой съучастник. Никой не би забелязал, защото това би изглеждало като обикновено теглене на пари. Друга алтернатива бе момичето да ги е скрило и изнесло по време на обедната почивка, но в този случай рискът би бил много по-голям.
Госпожа Нунес не може да не си е давала сметка, че ще загуби работата си в банката, независимо дали ще бъде доказано, че е откраднала парите, или не. Банковите касиери установяваха понякога парични липси и подобни грешки бяха нормални и очаквани. Всяка година им се случваше да направят около осем такива грешки — парите да им излязат по-малко или повече, но ако ставаше дума за сума не по-голяма от двайсет и пет долара, обикновено нямаше никакви последствия. Но при липса в по-голям размер нито един касиер не би запазил работата си, и всички добре го знаеха.
Читать дальше