Артър Хейли - Банкери

Като си спомни омразата, с която го изгледа, а и безмълвната й враждебност, Уейнрайт усети прилив на гняв. Изпита и необикновено силно желание хората от ФБР сериозно да се заемат с нея и да я сложат на мястото й. Макар че това нямаше да бъде никак лесно. Тя беше упорита.

Майлс Истън беше заключил главната външна врата и се връщаше.

— Какъв ден, а? — каза бодро той.

— Ужасен ден наистина — кимна шефът по сигурността.

Истън като че се канеше да каже още нещо, но после се отказа.

— Има ли нещо? — попита го Уейнрайт.

Истън отново се поколеба, но каза:

— Да, има. Не съм го споменавал на никого, защото не съм съвсем сигурен.

— Има ли нещо общо с липсващите пари?

— Би могло да има.

— Тогава независимо дали си сигурен или не — каза твърдо Уейнрайт, — трябва да го кажеш.

— Добре — поклати глава помощникът на оперативния администратор.

Уейнрайт чакаше.

— Беше ви споменато, мисля, от госпожа Д’Орси, че Хуанита Нунес е омъжена. Мъжът й я изоставил. И тя живее сама с детето си.

— Да.

— Когато мъжът й живееше с нея, той понякога идваше тук. Предполагам, за да я вземе от работа. Разговарял съм с него няколко пъти. Казва се Карлос.

— Е, и какво?

— Стори ми се, че днес беше в банката.

— Сигурен ли си? — рязко попита Уейнрайт.

— Почти, но не бих могъл да се закълна в съда. Стори ми се, че е той. След това ми изхвръкна от ума. Бях много Зает. Пък и нямаше причина да се замислям, поне докато не станаха известни някои неща.

— По кое време го забеляза?

— Сутринта.

— Забеляза ли дали човекът, който ти заприлича на съпруга на Нунес, се приближи до гишето, на което работеше тя?

— Не, не обърнах внимание. — Красивото младо лице на Истън изглеждаше неспокойно. — Както вече ви казах, въобще не се замислих върху това. Но ако наистина е бил той, едва ли е отивал някъде другаде, освен при Хуанита, нали?

— Това ли е всичко?

— Ами да — каза Майлс Истън, сякаш се извиняваше. — Съжалявам, не е кой знае какво, но…

— Добре, че ми го каза. Може да се окаже важно.

Ако това се окажеше вярно, замисли се Уейнрайт, посещението на съпруга би било потвърждение на теорията му за съучастник отвън. Вероятно Нунес и съпругът й отново живееха заедно или предварително бяха подготвили всичко. Тя му беше дала парите през гишето, той ги беше изнесъл от банката и по-късно щяха да си ги поделят. Това със сигурност беше хипотеза, по която би трябвало да поработят хората от ФБР.

— Освен за липсващите пари — каза Истън, — всички в банката говорят за господин Розели. Научихме за болестта му. Много сме натъжени.

Уейнрайт изпита едва ли не болка при споменаването на Розели. Той погледна младия, обикновено жизнерадостен и весел мъж, и съзря в очите му тъга.

Уейнрайт осъзна, че разследването е изтикало на втори план всичките му мисли за Бен Розели. И отново изпита гняв, че една кражба оставяше грозния си отпечатък именно в такова време.

Той промълви нещо в отговор, каза лека нощ на Истън и се отправи през тунела (имаше свой собствен ключ) към централната сграда.

Хуанита Нунес — една дребна фигура на фона на извисяващите се сгради на банката и на площад Розели — все още чакаше своя автобус.

Тя беше зърнала лицето на шефа по сигурността на прозореца на банката и изпита известно облекчение, когато то изчезна оттам. Но знаеше, че това облекчение е само временно, че ужасите от днешния ден ще се повторят и че може би утре ще бъде още по-лошо.

Студеният вятър фучеше из улиците и като нож проникваше през тънкото й палто. Тя потреперваше и чакаше. Беше изпуснала автобуса, който взимаше обикновено на връщане от работа. Надяваше се, че скоро ще дойде друг.

Хуанита си даваше сметка, че това треперене бе по-скоро от страх — за първи път се чувстваше толкова уплашена и изпълнена с ужас.

Уплашена и объркана.

Объркването й се дължеше на факта, че не можеше да разбере как са изчезнали парите.

Хуанита не беше откраднала парите, нито ги беше дала на някой клиент, нито беше направила нещо друго с тях.

Лошото беше, че никой не й вярваше.

При други обстоятелства, мислеше си тя, може би и тя не би повярвала на самата себе си.

Как биха могли да изчезнат цели шест хиляди долара? Това беше невъзможно , невъзможно. И все пак беше се случило.

Опитваше се да си спомни подробно целия ден, като се надяваше, че това ще й помогне да намери някакво обяснение. Ала напразно. Тя си припомни операциите с клиентите на гишето сутринта и рано следобед, като за това й помогна забележителната памет, която притежаваше, но не можа да намери никакво разрешение. Не стигна дори до някакво предположение, което поне в известна степен да й се струваше реално.