Артър Хейли - Банкери

Той събра рекламите и ги подреди в папката. Реши да помисли отново по този въпрос довечера вкъщи. Искаше да чуе още едно, при това компетентно мнение — мнението на Марго.

Марго.

Мисълта за нея му напомни за разкритието, което направи Бен Розели вчера. Това, което беше казано тогава, бе едно предупреждение за Алекс — за крехкостта на живота, за краткостта на времето, което ни остава, за неизбежността на края, едно напомняне, че неочакваното винаги е толкова близко. Беше му мъчно за Бен. Но старецът несъзнателно беше повдигнал отново един въпрос, който Алекс непрекъснато си задаваше: трябваше ли да започне нов живот с Марго? Да почака ли? И за какво да чака?

За Силия?

Хиляди пъти си беше задавал и този въпрос.

Алекс се загледа към града, в посоката, където знаеше, че се намира Силия. Чудеше се какво ли прави, как ли се чувства.

Не беше трудно да разбере.

Върна се при бюрото и набра номера, който знаеше наизуст.

— Оздравителен център — чу се женски глас.

Той се представи и каза:

— Бих желал да говоря с доктор Макартни.

Само след миг един спокоен, но твърд мъжки глас попита:

— Къде сте, Алекс?

— В службата. Как е съпругата ми?

— Попитах ви, защото имах намерение да ви се обадя днес и да ви предложа да дойдете да я видите.

— Последния път ми казахте да не идвам.

Лекарят внимателно уточни:

— Казах ви, че за известно време посещенията не са за препоръчване, защото, както си спомняте, по-скоро влошаваха състоянието на съпругата ви.

— Е, да — съгласи се Алекс, а след това попита: — Има ли някаква промяна?

— Има. Ще ми се да кажа, че е към добро, но…

Толкова пъти беше слушал за подобни промени, че вестта изобщо не го учуди.

— Какво точно имате предвид?

— Съпругата ви все повече се затваря в себе си. Бягството й от действителността е почти тотално. Затова си мисля, че едно ваше посещение може да й подейства добре. — Лекарят веднага се поправи: — Или най-малкото, не би могло да й навреди.

— Добре. Ще дойда довечера.

— Когато ви е удобно, Алекс, а след това се отбийте при мен да се видим. Както знаете, при нас няма определени часове за посещение и режимът е доста свободен.

— Да, знам.

Тъкмо свободният режим, мислеше си Алекс, докато затваряше телефона, го накара да избере Оздравителния център преди около четири години, когато беше поставен пред необходимостта да вземе това крайно решение. В центъра се поддържаше атмосфера, различна от болничната. Медицинските сестри не носеха бели престилки. Ако състоянието на болните позволяваше, те се разхождаха свободно наоколо и бяха поощрявани сами да решават как да прекарват времето си. Само с някои изключения, приятелите и близките бяха добре дошли по всяко време. Дори и името Оздравителен център бе избрано съвсем съзнателно вместо отблъскващото „Психиатрия“. Другата важна причина бе, че д-р Тимъти Макартни бе млад, талантлив и новатор в своята професия. Екипът му беше постигнал някои успехи в лечението на психиатричните заболявания, при които традиционните начини на лечение не даваха никакъв резултат.

Центърът беше малък. Пациентите никога не надхвърляха сто и петдесет души. Затова пък персоналът беше сравнително голям. В известен смисъл Центърът наподобяваше училище с малобройни класове, където към учениците се проявяваше специално внимание. При други условия, това би било невъзможно.

Модерната сграда и обширната градина представляваха сполучливо съчетание на пари и въображение и създаваха приятна обстановка.

Клиниката беше частна. И ужасно скъпа, но Алекс беше решил на всяка цена да осигури на Силия най-доброто лечение. Това беше най-малкото, което би могъл да направи за нея.

Той приключи обичайните си дела и веднага след шест си тръгна от банката. Каза на шофьора адреса на Оздравителния център и докато пълзяха по задръстените улици, прочете вечерния вестник. Колата и шофьорът, винаги на разположение в гаража на банката, бяха сред приятните предимства, полагащи се на изпълнителен вицепрезидент.

Както повечето психиатрични заведения, Оздравителният център бе заобиколен с ограда и приличаше на голяма частна къща. На вратата нямаше никаква табела, само номера на улицата.

Привлекателна блондинка в шарена рокля посрещна Алекс. Малкият емблемен знак, закачен близо до лявото й рамо бе единственото, по което личеше, че е сестра. Само по този знак се различаваше и облеклото на персонала и на пациентите.

— Докторът ни предупреди, че ще дойдете, господин Вандервурт. Ще ви заведа при съпругата ви.