Артър Хейли - Банкери

Той тръгна със сестрата по приятния, боядисан в жълто и зелено коридор. От нишите в стените надничаха свежи цветя.

— Разбрах, че съпругата ми не е по-добре — каза той.

— Да, за съжаление. — Медицинската сестра го погледна скришом. Очите й наистина изразяваха съжаление. Но към кого? Както винаги, когато идваше тук, той усети, че присъщата му жизнерадост отново го напуска.

Вървяха по коридора в едно от трите крила, които започваха от централната приемна. Сестрата се спря пред една врата.

— Съпругата ви е в стаята си, господин Вандервурт. Днес не се чувства много добре. Опитайте се да не го забравяте, ако… — Тя не довърши изречението, докосна леко ръката му и го въведе в стаята.

Оздравителният център настаняваше пациентите си или в самостоятелна, или в двойна стая, в зависимост от това как се отразява на състоянието им съжителството с друг човек. Когато постъпи, Силия беше в двойна стая, но това не й се отрази добре и сега беше сама в стая. Обстановката бе уютна. В малката стая имаше легло, голям фотьойл и диван, ниска масичка и етажерка за книги. Стените бяха украсени с рисунки на импресионисти.

— Госпожо Вандервурт — тихо каза медицинската сестра, — съпругът ви е дошъл да ви види.

Алекс не беше виждал Силия от около месец и половина. Макар да очакваше някакво влошаване, видът й го накара да потрепери.

Тя беше седнала — ако изобщо позата й можеше да се нарече така — на леглото. С гръб към вратата. Раменете й бяха отпуснати, главата наведена, ръцете кръстосани отпред, като всяка от дланите й притискаше срещуположното рамо. Тялото й беше привито, а коленете плътно притиснати едно към друго. Седеше напълно неподвижно.

Той се приближи и докосна с ръка рамото й.

— Здравей, Силия. Аз съм, Алекс. Мислех си за теб и дойдох да те видя.

— Да — промълви тя. Лицето й беше съвсем безизразно. Не се помръдна.

Той я хвана за рамото.

— Няма ли да се обърнеш и да ме погледнеш? Можем да поседим и да поговорим.

Отговор не последва. Тя остана абсолютно неподвижна и все така приведена.

Алекс забеляза, че по кожата й се бяха появили петна, а русата й коса като че ли не беше ресана. Нежните й, красиви черти все още личаха, но по всичко изглеждаше, че скоро ще бъдат заличени.

— Отдавна ли е така? — тихо попита той медицинската сестра.

— Вчера беше така няколко часа, а днес от сутринта няма промяна. Случвало се е и преди. — Сестрата веднага добави утешително: — Тя се чувства по-добре така, затова се правете, че не забелязвате състоянието й, просто седнете и й поговорете.

Алекс кимна, отиде до фотьойла и се настани в него, а медицинската сестра излезе на пръсти и тихо затвори вратата.

— Миналата седмица ходих на балет, Силия — каза Алекс. — Представяха „Копелия“. Главната роля се изпълняваше от Наталия Макарова, а Иван Наги играеше Франц. Спомни си колко много обичаш „Копелия“ — знам, че е едно от любимите ти представления. Спомняш ли си онази вечер, беше наскоро след като се оженихме, когато заедно…

Той съвсем ясно си спомняше как изглеждаше Силия онази вечер — с дълга бледозелена рокля от тафта с малки пайети, които блещукаха на светлината. Както обикновено, тя беше някак нереално красива, тънка и ефирна, и човек имаше чувството, че не я ли закриля, и най-лекият бриз би могъл да я отнесе. Ала по онова време Алекс не я закриляше. Бяха женени вече шест месеца, но тя все още се притесняваше, когато се срещаше с приятелите му, и понякога, когато бяха в компания, здраво стискаше ръката му. Тъй като беше десет години по-млада от него, той не възразяваше. Плахостта на Силия бе една от причините, поради които се влюби в нея. Той се гордееше с това, че тя напълно разчита на него. Но с времето тази нейна свитост и несигурност започнаха да му изглеждат глуповати, дразнеха го все повече и повече, дори го нервираха.

Колко малко, колко трагично малко я бе разбирал! Ако беше проявил към нея по-голямо внимание, той би прозрял, че условията, при които бе живяла Силия преди да се срещнат, бяха съвсем различни от неговите. Ето защо активният обществен и личен живот — нещо напълно естествено за него — бе за нея чужд и непонятен. Този начин на живот я объркваше, понякога й се виждаше дори страшен. Единствено дете на саможиви родители със скромни доходи, Силия бе учила в девическо училище-пансион и никога не бе имала възможността да усети благотворното влияние на колежанския живот. Преди да срещне Алекс, тя бе живяла изолирана от обществото и опитът й в социалните контакти бе равен на нула. Женитбата им задълбочи вродената й притеснителност. В същото време неувереността й растеше, докато в края на краищата — според обяснението на лекарите — у нея се загнезди натрапчивата мисъл за някаква вина, която я доведе и до сегашното й състояние. Алекс обвиняваше себе си за това, което й се бе случило. Той вярваше, че навремето би могъл да й помогне, да й даде съвет, да разсее нервното й напрежение, да й предложи подкрепа. Но когато неговата помощ й бе така необходима, той не направи нищо. Защото бе прекалено небрежен, зает, амбициозен.