Артър Хейли - Банкери

— Представлението, Силия, ме накара да съжалявам, че не го гледаме заедно…

Всъщност, той беше на „Копелия“ с Марго, която познаваше от година и половина и която за щастие бе запълнила дългогодишната празнота в живота му. Имаше нужда от Марго или от някоя друга жена, защото в противен случай — Алекс добре го съзнаваше — щеше да се превърне от здрав, жизнен мъж в пациент на психиатрите. Или това беше самозаблуда, с помощта на която се спасяваше от чувството за вина?

Както и да е, сега не му беше нито времето, нито мястото да споменава за Марго.

— А, исках да ти кажа, че наскоро се видях със семейство Харингтън. Спомняш си Джон и Елис, нали? Между другото ми казаха, че били на гости в Скандинавия при родителите на Елис.

— Да — каза глухо Силия.

Тя все още седеше свита на кълбо, но очевидно го слушаше, така че той продължи да говори, като в същото време се питаше: Как се случи всичко това? И защо?

— Бяхме така заети напоследък в банката, Силия…

Една от причините, продължаваше мислено да анализира той, беше неговата голяма заетост в работата, дългите часове, през които оставяше Силия сама. В същото това време бракът им се рушеше. Чак сега си даваше сметка каква голяма нужда е имала от него. Всъщност Силия приемаше отсъствията му, без да се оплаква, но ставаше все по-резервирана и мълчалива, потъваше в някоя книга или пък безкрайно дълго наблюдаваше цветята, сякаш искаше да забележи точно как растат. Понякога в разрез с всичко това, без никаква видима причина, тя ставаше странно оживена, говореше без да спре, често несвързани неща. Това бяха периоди, в които Силия изглеждаше изключително енергична. А след това, също така внезапно, енергията й изчезваше и тя отново изпадаше в депресия. Контактите им ставаха все по-ограничени.

Точно по това време — мисълта за случилото се все още предизвикваше у него чувство на болка и срам — той й предложи да се разведат. Ала Силия така се разстрои, че Алекс се отказа да разисква този въпрос, като се надяваше, че нещата ще се подобрят. Но това не се случи.

След време почти случайно му дойде мисълта, че може би тя се нуждае от помощта на психиатър. Заведе я на лекар и тогава се разбра истината за нейната болест. За известно време силната болка и състраданието съживиха любовта му, ала беше вече твърде късно.

Понякога се успокояваше, като си казваше: А може би и в началото е било късно. Може би по-голямото внимание и разбиране също не биха могли да помогнат. Никога нямаше да узнае това. Как би могъл да се успокоява с мисълта, че е направил всичко възможно, за да се спаси от чувството за вина, което непрекъснато го гнетеше!

— Всички мислят само за пари — как да ги харчат, как да ги влагат, откъде да вземат назаем. Всъщност, това не е нещо необикновено, затова са и банките. Вчера, обаче, се случи нещо много тъжно. Нашият президент, Бен Розели, ни съобщи, че е фатално болен. Свика ни най-неочаквано и…

Алекс й разказа за събранието в заседателната зала, за реакциите на колегите му и внезапно млъкна — Силия беше започнала да трепери. Тялото й се тресеше. От устата й се отрони звук, подобен на стон.

Дали споменаването на банката я разстрои? Банката, към която бе насочил цялата си енергия и която доведе до тяхното отчуждаване. Навремето Алекс работеше в друга банка — Федералния резерв, но за Силия всички банки бяха еднакви. Или може би й подейства разказът за Бен Розели?

Бен щеше скоро да умре. Колко ли години след него щеше да живее Силия? Много, може би. Та тя би могла да надживее и него самия, би могла да живее дълго така…

В израза й имаше нещо животинско!

Съжалението му към нея се изпари. Изпълни го гняв, онова раздразнение, което разруши брака им.

— За бога, овладей се — повтаряше той.

Тя продължаваше да трепери и да стене.

Мразеше я. Тя вече не приличаше на човешко същество. Освен това се бе превърнала в бариера, която го лишаваше от възможността да води пълноценен живот.

Алекс скочи и отчаяно натисна звънеца. Имаше нужда от помощ. После се спусна към вратата — искаше му се по-скоро да се махне оттук.

Обърна се за миг и погледна жената, която някога беше обичал, погледна това, което представляваше тя сега. Между тях имаше пропаст, която не можеше да бъде запълнена. Той се спря, от очите му потекоха сълзи.

Сълзи на съжаление, на болка, на вина; моментният му гняв изчезна, омразата — също. Той се върна, застана на колене пред леглото й и започна да я моли: