Били Хейс - Среднощен експрес

— Няма смисъл — казах му аз през деня. — Ще трябва да пилим няколко седмици, а маджунът изобщо нищо не скрива. Сто на сто ще ни пипнат.

— Виж какво ще ти кажа — рече Харви. — От тебе искам само да ме събуждаш и да ме пазиш малко. Аз ще пиля. Когато я прережа, ще се измъкнем заедно.

Отново се замислих.

— Добре. Не съм много навит, Харв. Но от мен да мине. Харви работи тихо, но упорито още три, четири, пет нощи.

Неподатливата решетка не мърдаше. Поради шума от пилата беше невъзможно да се работи непрекъснато. Той продължаваше да пили.

Веднъж в пет часа сутринта предрече, че след една нощ ще стане.

— Вдругиден — обеща той — ще ти купя сувлаки 33 33 Гръцки шишчета. Б. пр. .

Ариф! Кокалотрошача пак се беше върнал. Мислехме, че никога няма да дойде, след като видя какво се случи с Хамид.

Щом влезе, в кауша настъпи тишина. Подире му вървяха няколко едри надзиратели. Неждет се приближи и го поздрави, но Ариф само се намръщи.

— Затворникът с белия кичур — изръмжа той. — Къде е? Имаше само един, който отговаряше на това описание.

Той хъркаше в леглото след дългата работа през нощта.

Надзирателите го измъкнаха от леглото. Харви взе да се оплаква и се отскубна от ръцете им. Ариф го удари по лицето.

— Дай пилата! — изкрещя той.

— Какво?

Още един удар. Харви падна в ръцете на надзирателите. Ариф го повлече към клозета. Потърка няколко решетки, докато изчегърта маджуна на една от тях.

— Децата са те видели. Знаем, че си ти. Дай пилата. Харви вдигна рамене. Какво можеше да направи? Отиде до шкафчето си и измъкна пилата от металната рамка отзад.

Ариф изсумтя доволно и надзирателите повлякоха Харви надолу. Каушът забръмча. Всички обсъждаха работата с прозореца.

Прекарах неспокоен ден, при всеки шум скачах. Положих усилия да се съсредоточа в една книга, но не можах. Попай се приближи и взе да се шегува, за да ме развесели. Но аз не му обърнах внимание и той ме остави. През по-голямата част от нощта зяпах в тавана.

На другата сутрин мушнах на пазача при вратата няколко пакета цигари. Той ми даде малко информация. Харви бил в лечебницата. Дадох му още два-три пакета и той ме пусна да ида дотам, за да взема нещо за „главоболие“.

Влязох и тръгнах покрай редицата килийки. Къде ли беше Харви? Дали пазачът не е сбъркал? Нямаше го. Обърнах се да си вървя.

Видях един затворник да лежи с подуто посиняло лице. Кой беше този нещастник?

— Харви! О, боже мой! Не те познах.

— Да. Добре ме наредиха — измърмори той с подпухналите си устни. Няколко зъба бяха разклатени и изкривени. Ушите му стърчаха кървавочервени и разранени. — Страх ме е за хернията ми. Два-три пъти ме сритаха в слабините. Мисля, че това я е отворило. Уили, трябва да се свържеш с консула. Яко съм загазил. Имам нужда от лекар. А тия копелета няма да ми признаят времето за добро поведение и ще ме изправят пред съда за бягство. Трябва ми консула, за да предяви обвинение за нанесения побой. Може би ще успеем да се спогодим. Не знам. Но ако ме прекарат, и аз ще ги прекарам.

— Искаха да научат името ми, нали?

— Да, откъде знаеш?

— Чух Неждет, като разговаряше с охраната. Казваха, че децата са видели още един човек на прозореца. Благодаря, Харв.

— Тъй, тъй, какво друго можех да сторя, да им кажа името ти ли? — Той опита да се усмихне с подпухналите си устни. Направи гримаса. — Но поне успях да цапна тоя сводник Ариф, преди да изгасят светлината. Видя ли го?

— Не, но чух, че има буца под окото.

— Не е кой знае какво, но все пак. Слушай, Уили, обади се на консула. Мисля, че турците ще ме бутнат в някой затънтен затвор. Боя се какво може да се случи.

— Ще се свържа с него, Харви.

— А ти защо не си направиш тая услуга и не вземеш да се махнеш от проклетия затвор, докато все още можеш? Това място е самият пъкъл.

— Така е.

След два дни тихомълком преместиха Харви в Антакия, в същия затвор в Югоизточна Турция, където бяха Робърт Хъбард, Джо Ан Макданиъл и Кати Зенц.

Полека-лека натрупвах поуките от четирите години. Много мислих за Вебер и Жан Клод, двамата чужденци, които избягаха ог „Сагамалджълар“. И двамата се бяха заели с проблема направо, с всички сили. И двамата гледаха да не се доверяват на другите затворници. Бяха го замислили добре. За нито един от тях управата на затвора не допускаше, че има намерение да бяга. Вебер направи кариера в затвора. Жан Клод бе болен от „туберкулоза“.

За мен беше ясно, че ако искам да избягам, трябва да се махна от „Сагамалджълар“ и да отида в друг затвор. Прекалено много надзиратели и доста затворници знаеха, че не можах да свикна със затворническия живот дори след толкова време. Наблюдаваха ме. Трябваше да се преместя на ново място, където ще мога спокойно да кроя планове. Но къде? Как?