Били Хейс - Среднощен експрес

Както винаги всеки затворник се опита да си представи каква полза може да има от тази новина. Турците до един крещяха за амнистия, за да могат да се присъединят към армията и да смажат гърците. Ние, чужденците, също бяхме готови да се запишем в армията само докато успеем да стигнем до границата. С Харви Бел обсъдихме възможността гърците да нападнат и евентуално да освободят Истанбул. Гръцки танкове да сринат стените на затвора. Би било страхотна гледка.

Но всичко свърши много бързо. Турските войски сломиха гръцката съпротива, Еджевит получи прозвището „Лъв“. Стана национален герой. Бяха минали почти две седмици и Майк, който се бе върнал в Щатите, ми се обади. След кратката война щеше да настъпи неспокоен мир и той бе сигурен, че Еджевит най-сетне ще разгледа молбата ми за преместване.

Положително бе дошло време за проява на добра воля. Еджевит също мислеше така. На върха на славата той си подаде оставката и свика нови избори. Беше сигурен, че ще спечели мнозинство в Парламента.

Но загуби. Страната продължи по своя път, като се опита да кара без правителство.

Американското правителство бе също тъй безсилно да ми помогне. Следях внимателно увеличаващите се съобщения за уотъргейтските проблеми на Америка. С годините интересът ми към външната политика бе отслабнал. Но сега исках да проследя този изключителен момент в американската история.

Неамериканските ми приятели непрекъснато искаха да говорим. За тях Никсън, Егню, Мичъл и другите бяха като някакви комични герои. Болеше ме. За първи път разбрах, че обичам родината си. Не политиците, а народа. Не правителството, а формата на управление. Фашизмът в Турция ме накара да зажадувам още веднъж за страна, където ще мога да говоря каквото мисля.

Един ден през август научих друга новина. Надир се втурна при мен.

— Никсън! — И се изплю. — Мръсен педераст такъв!

— Какво има?

— Значи не си чул. Никсън си е подал оставката. Седнах на леглото и започнах писмо до бившия президент:

Драги мой събрате по съдба…

— Здрасти, Уили.

— Макс, какво правиш тук? Да не би в лечебницата да е свършило гастрото?

Макс се ухили.

— Не. Дойдох да те видя. В лечебницата има един надзирател, дето за пакет „Марлборо“ ме пуска да ходя където поискам из затвора. — Той млъкна. — Още ли ти се ще да се измъкнеш оттука.

Изправих се.

— Знаеш, че е така.

— Аз трябва да се махна. — Изведнъж от очите на Макс бликнаха сълзи и той ги изтри с кокалестите си пръсти. — Това проклето гастро ме убива. От него ослепявам.

— Имаш ли някакъв план?

— Мисля, че мога да подкупя лекаря да ме изпрати в болницата отсреща. А в лечебницата има един капидия. Струва ми се, че може да ми намери малко ЛСД. Ти можеш ли да дойдеш в … ъъъ… болницата?

— Да, мисля, че да. Мога да измисля нещо. Но как ще се измъкнем от болницата?

— Ами ще… Какво каза?

— Болницата, Макс. Как ще се измъкнем оттам?

— Ами ще пуснем малко ЛСД на пазачите. В кафето например.

— А като излезем в Истанбул?

— Да, всичко сьм обмислил. Като отидем в болницата, ще сложим малко ЛСД на пазачите.

— Да, добре. После излизаме навън. А по-нататък?

— Какво?

— Като излезем от болницата, Макс?

— Да, с ЛСД.

— Не. Как ще се измъкнем от Турция? — А, от Турция ще…

Макс млъкна. Като че бе заспал.

— Макс?

— Да? Какво?

— Как ще се измъкнем от Турция?

— Ъъъъ… Йохан… още ли е в града?

— Да. Той ще ни помогне.

— Значи ще… идем… да видим… ъъъ…

— Йохан?

— Йохан?

— Браво, Макс. Радвам се, че всичко си обмислил. Взел си предвид и най-малките подробности. Ами ако не успеем да пуснем нищо в кафето на охраната?

— Ъъъ… пистолет?

— Имаш ли пистолет?

— Не, а ти?

— Макс, мислех, че ти имаш готов план!

— Уили, нямаш ли ми доверие?

— Макс, имам пълно доверие на сърцето ти. — Той премигна срещу мен през дебелите си стъкла. — Но не вярвам на главата ти.

Макс само ме зяпаше. Главата му клюмна бавно на гърдите. Пепелта от цигарата му падна на ризата и тя се подпали.

— Макс! Ризата ти!

— Боже господи! — Макс изтръска пепелта от ризата си. Очите му отново се замъглиха от сълзи. — Уили, идва момент, в който ти става ясно, че нищо няма да излезе.

Затътри се обратно към лечебницата.

Легнах си и вперих поглед в тавана. Разбрах, че ако някога реша да се измъкна, ще трябва да вложа цялата си енергия. И да я насоча в една-единствена посока. Както фаровете на бързо преминаващ влак разсичат тъмнината. Знаех, че това означава да включа всичките си копчета на „старт“.