Били Хейс - Среднощен експрес

След пет години в затвора Джоуи не можеше да издържи и една нощ повече. Потърси Надир, за да си купи малко хашиш. Надир дори не искаше да вземе парите му.

— Ето — каза той. — Вземи, приятелю. Парите ще ти трябват. Гечмиш олсун. — Той пъхна пет жълти капсули нембутол 30 30 Успокоително. Б. пр. в ръката на Джоуи. Джоуи ги лапна наведнъж и ги глътна с чаша чай.

— Не мога повече — изкрещя той. — Нервите ми са като топчета пинг-понг в перална машина. Ако никога не се събудя, ще бъде чудесно! А ако извикат името ми утре, да вървят по дяволите. Да ме почакат. Аз ги чакам пет проклети години.

Зарови се под възглавниците и се зави презглава.

През това време аз се помъчих бързо да измисля нещо. Имах пари. Може би сега бе моментът да ги използвам. Сигурно утре щеше да е лесно да се измъкна през вратата заедно с другите. Нямаше начин да не настане бъркотия.

Отидох да говоря с Франсоа, дошъл наскоро млад французин, когото бяха осъдили на двайсет месеца за притежаване на една-единствена цигара с хашиш. Той се мъчеше да натъпче парцалите си в стара торба от зебло. Беше малко смахнат.

Всички му викаха „Звънчо“. Знаех, че няма много пари, а му се ще да тръгне направо за Индия, като го пуснат.

— Хей, Звънчо! Искаш ли да изкараш 5000 лири? — попитах аз.

Той се ухили. После тъпанарската му физиономия стана подозрителна.

— Как?

— Лесно. Само дай да те вържа утре в клозета. Ще взема личната ти карта и ще се измъкна, когато извикат името ти. Когато те намерят по-късно, ще обясниш, че аз съм те вързал и съм ти запушил устата. Ще трябва да те пуснат. Какво ще кажеш? Искаш ли парите?

Може да беше Звънчо, но не бе глупав.

— Разкарай се — викна той.

В шест часа гласът от високоговорителя продължи да съобщава имената. Щастливците се наредиха, за да излязат на свобода. С Попай измъкнахме Джоуи от леглото и той тръгна, олюлявайки се, към широкия свят. Този ден от кауша ни напуснаха петдесет и двама от седемдесет и петимата затворници. Близо две хиляди и петстотин от трите хиляди души в „Сагамалджълар“ бяха освободени. С изключение на първите няколко дни в затвора, които бяха ужасни, този бе най-самотният в живота ми. Арне, Чарлс, Джоуи, почти всичките ми най-добри приятели в затвора си бяха отишли. Дори враговете ми ги нямаше. Цял ден обикалях бавно из двора. Наближаваше лято. Трябваше да живея, да любя Лил, да изпитам радости и скърби. Старите ми приятели у дома се женеха, имаха деца, печелеха пари. А турците искаха да стоя в затвора, докато стана на трийсет и осем години.

Беше тиха майска утрин. Седях, опрял гръб в стената на двора под приятното слънце. Крясъците и смехът на малкото останали деца подчертаваха тишината на деня. И моята самота.

— Вилюм Хай-йес. Какво?

— Вилюм Хай-йес.

Прибрах се и отидох до вратата на кауша. Протегнах ръка през отворчето и усмихнатият надзирател ми подаде съобщение за свиждане. Прибра в джоба монетата от пет лири, която му оставих на первазчето. Посетител. Но не беше нито консулът, нито някой адвокат. Когато те идваха, свиждането ставаше в дълга неохранявана стая. На съобщението пишеше „кабинка“. Този, който бе дошъл, бе сам. Трябваше да се срещна с него през стъклената преграда в една от кабинките.

Кой ли можеше да е?

Бях по дънки. Не съвсем подходящо облекло за неочакван посетител. Хукнах горе и си сложих костюма.

Отидох по коридора до контролния пост. Пазачът взе разрешението и каза да почакам. Кабинките бяха наредени от лявата ми страна като тесни дървени телефонни будки. Всичките сиви. Една до друга, общо петдесет и четири на брой.

Пазачът обяви:

— Кабин он йеди.

Отправих се към седемнайсета кабинка и затворих вратата зад гърба си. Надзърнах през зацапаното огледално стъкло. От другата страна нямаше никой. Зачаках.

В тясната кабинка бе мръсно и задушно. Смърдеше на пот и застоял цигарен дим. Посетителят се отделяше от затворника с две стъклени прегради, а между тях имаше решетки. Един микрофон и високоговорител тюрк малъ бяха единствените средства за разговор. Подобно нещо трудно щеше да се осъществи.

Бях вир-вода от горещината. Проклет костюм. Бършех челото си с носната кърпа, когато вратата от другата страна на решетките се отвори.

Пред мен застана Лилиан.

Усмихна се стеснително и притисна длани до стъклото. Аз долепих моите от другата страна. Сърцето ми щеше да се пръсне. Устните ми отрониха името й.

— Лил?…

На лицето й разцъфна усмивка. Очите й блестяха.