Били Хейс - Среднощен експрес

— О, Били…

Стояхме и мълчахме. Усмихвахме се. Дишахме едва-едва. Радвахме се един на друг. Изведнъж аз се разсмях.

— Лилиан! Лилиан! Какво правиш тук? Истина ли е?

— Истина е, Били. Как си?

— Чудесно! Като изключим това, че съм в затвора. Лил, изглеждаш страхотно. Каква коса имаш! Толкова е дълга!

Тя се засмя.

— Да, пускам я още от Аляска. Знаех, че ще ти хареса.

— Обожавам я. Много си красива.

— А ти си направо шик в тоя елегантен син костюм. Така ли ходите в затвора?

— По дяволите, не! Облякох го, за да ти се харесам. Всъщност спечелих го на покер.

— Радвам се, че не си загубил нито един от старите си пороци.

— О, не казвай това, че може да разбия стъклото и да те сграбча. Изглеждаш толкова апетитна.

Лицето й стана сериозно.

— Били? Добре ли си наистина?

— Да, Лил. Всичко е наред.

— Така се притеснявах да не направиш някоя глупост и… — Тя замълча. Озърна се. Погледна ме въпросително.

— Не — отвърнах. — Не се безпокой. Не се подслушва. Та те не могат да оправят дори високоговорителите в отделението и да не спират тока, камо ли това.

— Знаех какво ще означават за теб сроковете за амнистиране, Били. Моля те, внимавай, мили. Не прави грешки.

— Няма страшно, Лили. Не се притеснявай.

— Последното ти писмо ме изплаши.

— Да. Съжалявам. Ти като че винаги ми ставаш отдушник, когато не мога да се сдържам повече.

— О, Били, няма нищо. Нали съм за това. Ще ти помагам с каквото мога. Но знам, че отново се готвиш. Страх ме е.

— Хей! Недей така. Няма да правя глупости. Нали ме знаеш.

Тя продължаваше да бъде сериозна.

— Да, познавам те и още как. Затова ме е страх.

Не бях виждал Лилиан от шест години. Но писмата сякаш възпламениха старите ни чувства. Времето не я беше променило външно. Още изглеждаше нежна и красива. Но в нежността й се забелязваше някаква сила. От здравословния живот, който бе водила на открито, кожата й бе поруменяла. Тялото й изглеждаше стегнато под тесните дънки и пъхнатата в тях блуза. Предишното стеснително издокарано момиче го нямаше. Пред мен сега стоеше жена. Тя търсеше. Виждах настойчивостта в очите й. А зад блясъка в тях — тъга. Гърдите й напираха под блузата.

— Разкопчай се! — казах внезапно аз. Тя направи гримаса.

— О, Били, не мога. Ще си изпатиш. Може да дойдат пазачите. — И огледа празните кабинки до нас.

— Възбуждаш ме. Господи! Виждам как зърната ти настръхнаха.

— Престани! Ще се побъркаш — рече тя, като откопча най-горното си копче. — Къде отиде емоционалната ти сдържаност, за която ми пишеше? — Дългите й тънки пръсти разкопчаха още едно копче. — Пък и с тия стъклени прегради помежду ни едва ли ще е кой знае колко възбуждащо. — Долепи се до стъклото. Хвана с две ръце блузата си отпред и бавно я разтвори. Напращели гърди. Дълбока ямичка между тях. Твърдите й тъмни зърна се закачиха за бялата материя и за миг останаха скрити. После изскочиха потръпващи, когато целите й гърди се показаха от блузата. Изохках.

— О, Били — прошепна Лилиан и се притисна до стъклото. — Да можех да направя нещо повече за теб.

Отново изохках.

— И това е добре, Лил. Много.

Отвън се чу шум. Тя се загърна. Едва не изкрещях, задето ни прекъсваха. Покрай кабинката минаха пазачи. Единият потропа на вратата да ми напомни, че времето ни е изтекло. После си отидоха.

— Покажи ги пак — казах бързо. Лилиан се засмя и закопча блузата си.

— Все така шантав си. Радвам се поне на това. Щях да се разтревожа, ако не беше.

— Можеш ли да останеш по-дълго в Истанбул?

— Съжалявам, Били. Нямам много пари. Трябваше доста да пестя, за да дойда. Но исках да те видя.

— Виж колко се радвам на идването ти — казах й и посочих издутите си панталони. Тя отвори широко уста, после се засмя.

— Утре една кола се връща в Швейцария и аз на всяка цена трябва да тръгна с нея. Бездруго нямаше да мога да остана до свиждането следващата седмица.

Бях леко разочарован, но не особено. Беше достатъчно, че успях да я видя дори само веднъж, да чуя гласа й и да се взра в очите й. Щеше да ме крепи още дълго в самотата ми.

— Е, тогава продължавай да пееш ой-ла-ри-пи из планините. Някой ден ще чуеш към теб да се носи странно ехо от долините. А след него ще идвам аз.

— Били, моля те, внимавай. Толкова много значиш за мен. Гледай да не те убият.

— Ей! Ти също си много за мен. Издържал съм досега. Нямам намерение да бъда убит.

Тя не се усмихваше.

— Скоро ще се уреди да те преместят. Само им дай малко време. Толкова хора у нас се мъчат да те освободят, дай им тая възможност.