Били Хейс - Среднощен експрес

Тогава получих писмо от къщи.

15 ноември 1974 г.

Били,

… пиша ти и си спомням за миналото. Казват, че е признак на старост. Добре съм. Все същото. Животът продължава, макар всеки ден сърцето ми да се свива, като си помисля, че най голямото ми дете е толкова далече.

С обич,

Писмото ме накара да изпадна в най-лошото си настроение през тия четири дълги години. Разкъсвах се от болка. Самота и празни копнежи. Майка ми! Каква мъка трябваше да понесе.

Взех китарата на Арне.

Вече се бях понаучил да свиря и знаех няколко акорда. Харви се приближи. Тихичко подхвана стари блусове от Алабама. Избрахме прост ритъм и импровизирахме няколко стиха заедно. Песента като че сама се написа.

Свирихме известно време. Изкарахме песента до края. — Откога си тук, Уили? Знаеше отговора.

— От четири години.

— А от колко лета?

— От четири.

— Четири лета. Тия турци те лишават от летата ти. Крадат ти от слънцето. А можеше да си се изтегнал на някой плаж до своята любима и откритото синьо небе да се простира вечно над главата ти. Вместо това ти лежиш тук вече четири лета. Ето че идва друга зима. Кажи ми, можеш ли да си върнеш загубеното време? Можеш ли?

Замислих се. Харви мълчеше, подрънквайки на китарата.

— Добре — отвърнах изведнъж. — Хайде.

— През прозореца ли?

— През прозореца.

През прозореца. Ето докъде стигнах, независимо дали ще ме убият, или не. Пилата, решетките, прозорецът, покривът, стената, охраната, картечниците, прожекторите, въжето в тъмнината, Йохан, границата, среднощният експрес за Гърция. Почувствах, че ми олекна. Може би този план с прозореца ще ме убие. Но аз бездруго бях наполовина мъртъв. Може пък и да успея. Както се казваше в песента: „… трийсет години в Турция, мила, нямам веч какво да губя…“.

Освен живота си.

— Кога? — попитах Харви.

— Довечера — отвърна бързо той. — Хороскопът ми е напълно благоприятен. Изгрява съзвездието Скорпион.

Прекарахме следобеда в събиране на багажа. Прочетох внимателно дневника си. Извадих всички пари и ги натъпках в пояса. Пилата и въжето останаха в скривалищата си. Боядисах белите си гуменки с черно мастило.

Почистих шапката си талисман от прахта.

В два часа сутринта огледах спящия кауш. Взрях се във всеки хъркаш човек. Тихичко се смъкнах от леглото с гуменките в ръка. Приближих се до леглото на Харви. Той ме чакаше. Отидохме в клозета и се скрихме зад един ъгъл, за да не ни виждат от кауша.

— Добре, хайде.

Измъкнах пилата от ръкава си и се приближих на пръсти до прозореца. Бавно и внимателно я прокарах по ръба на една от железните решетки. Изстърга като нокът по черна дъска. Замръзнахме на местата си.

Харви отиде да провери кауша. Изглежда, никой не беше чул. Работех бавно, като се стараех да движа пилата едва едва, но с голям натиск. Шумът не беше много силен; просто на нас така ни се струваше. Харви пазеше.

Пилях нервно. Бях сигурен, че всеки момент пазачите ще дойдат и ще ни отведат.

— Ти май каза, че ще стане за пет минути — прошепна Харви.

— Така мислех. Тая пила нещо не е наред.

— Дай аз да опитам.

Харви пили известно време. На решетката имаше само едва забележим нарез. Това щеше да трае цяла вечност.

Работихме на смени, докато единият пилеше, другият пазеше. Към пет часа едва бяхме успели да нащърбим здравото желязо. Харви смеси малко маджун с цигарена пепел и скри следите. Отново си легнахме.

По-късно сутринта се опитахме да разберем какво не е наред. Сравнихме желязото на леглата с това на прозорците. Разбрах грешката си. Бях простъргал лесно с пилата боята от леглото и бях решил, че е желязото. Сбъркал съм. Пиленето щеше да трае седмици. А мястото беше твърде открито и опасно.

Но Харви бе непоколебим. Решетките бяха разположени на голямо разстояние една от друга. Смятахме, че ако успеем да прережем само една, ще можем да се промъкнем. И тогава щеше да започне най-трудното.

Работихме още две нощи. Бяхме изпилили само една трета от пръчката.