Били Хейс - Среднощен експрес

Макс каза, че никога не ще мога да избягам от Имрали. Чарлс пишеше в писмата си, че не е изключено. Шьойле бъойле.

Като гледах спокойните води на Мраморно море, си мислех, че бих могъл. Мраморно море е вътрешно море, врязано в най-северозападния край на страната между Черно и Егейско море. Северният бряг е Европа. Южният — Азия.

Имрали е дъгообразен остров на трийсетина километра от югоизточния бряг. Покрай острова минава бързо течение, което се носи към Дарданелите.

През първите няколко дни водата бе толкова спокойна, че си помислих: може би ще успея да преплувам тия трийсетина километра до брега. А после? Пак щях да съм в Турция, още по-далече от Гърция, отколкото преди. Внимателно разгледах турската карта. Най-близкият голям град бе Бурса. Оттам можех да хвана автобус на север до Истанбул. Дали още можех да разчитам на Йохан да ме измъкне от страната?

Всеки петък до Имрали идваше ферибот, който превозваше нови затворници или посетители. Само седмица след като пристигнах на острова, фериботът докара двама неочаквани много скъпи гости. Единият беше Майкъл Грифит, лонгайландският ми адвокат, другият — Джоуи, който се хилеше под мустак.

Петък бе почивният ни ден. Никой не работеше. Затворниците седяха на сянка в малка градина заедно с гостите.

— Никога не съм виждал толкова много мухи — оплака се Майк, като ги биеше с две ръце.

Засмях се.

— Май не съм ги забелязал. Човек престава да се впечатлява от тия неща, след като е живял с тях пет години.

Джоуи ми предложи кашон цигари „Уинстън“. Беше забравил, че съм ги отказал.

— Как е? — попита той.

— Много добре. Всеки ден ходя да плувам.

— Без майтап?

— Да.

— Дявол да го вземе, ако и на това му викате затвор! — рече той и се огледа. Беше започнал работа като обикновен моряк на туристическо корабче, пътуващо до Босфора.

Майк отвори куфарчето си и ми показа куп правни документи.

— Разговаряхме с баща ти, Били. И двамата знаем какъв влак чакаш. И не искаме да пострадаш.

Свих рамене.

— Ще внимавам.

— Били, за последен път спираме да заредим, преди да поемем отново. Преместването е напълно подготвено. Ако ни позволиш да използваме медицинските свидетелства — заключенията на психиатрите, смятаме, че това ще е достатъчно, за да убедим турското правителство да разреши преместването. Просто не искаме да развалиш всичко, като направиш някоя глупост.

— Разбира се. Защо не? Вземете свидетелствата. Съгласен съм на всичко, само да се върна вкъщи.

Майк се успокои.

— Значи ще стоиш мирен и ще чакаш?

— Нищо не обещавам, Майк.

Сутринта мина прекалено бързо. Бях луд от радост, че мога просто да седя на сянка и да си приказвам с приятели. Но когато Майк се извини и отиде до клозета, с Джоуи веднага подхванахме делови разговор.

— Какво ще ти трябва? — попита той.

— Лодка, Джоуи, с лодка ще бъде съвсем лесно. Мога да се разхождам из острова, колкото искам, до десет вечерта.

— Ще видя какво мога да направя. Може би ще ми трябва малко време, за да го уредя.

— Побързай, Джоуи. Вече е юли. Трябва да се измъкна, преди да застудее. Чарлс каза, че морето става много бурно през зимата.

— Окей. Ще ти пиша. Майк се върна.

— Пфу, каква воня е в клозета! Как издържаш?

Отметнах глава и се засмях. Майк изглеждаше озадачен.

— Майк, утре идва министърът на правосъдието на специално посещение. Едва вчера миха клозета. Днес е направо чист.

— Пфу! Добре че не съм го видял, когато е бил мръсен. И нямаше къс тоалетна хартия.

— Те не употребяват тоалетна хартия.

— А какво, по дяволите?

— Пръстите си. Взимат вода и…

— Стига. Достатъчно. Просто няма да ползвам повече тоалетната, докато не се прибера в хотел „Хилтън“.

Фериботът се върна. Време беше приятелите ми да си вървят. Майк се обърна към мен, преди да се качат.

— Слушай, Били, ще ти се моля, ако трябва. Не напускай острова. Дай ми възможност да уредя нещата. Само ще объркаш работата с преместването. Ще ти друснат още десет години. Могат и да те убият.

— Майк, защо непрекъснато ми говориш за бягство? Нима мислиш, че ще разваля тая прекрасна сделка?

— Били, изписано е на лицето ти.

Понижих глас.

— Майк, ти направи страхотно много за мен. Ако не беше идиотският ми късмет, отдавна да си ме върнал вкъщи. Затова, моля те, продължавай да действаш все така упорито. Прави каквото трябва. Но аз също ще направя това, което трябва.

Зачаках. За мен беше все едно кой ще успее да ме уреди пръв — Майк или Джоуи. Но след пет години разочарования от турското правителство почти не вярвах в преместването. Като че най-добрият изход бе да избягам.