Били Хейс - Среднощен експрес

Помощта дойде от самото турско правителство. Сюлейман Демирел успя да сформира коалиционно правителство. Отнасяше се с разбиране към апела на контрабандистите. Бяха ги измамили със седем години при предишната амнистия. Обеща да убеди Парламента да даде на контрабандистите тези допълнителни седем години. До май в турския парламент се събраха достатъчно гласове, за да бъде одобрена добавката към амнистията. Попай си тръгна, ухилен и подсвиркващ в очакване на вечерта, която щеше да прекара в града. Каза, че каквото и да стане след това, няма значение. Още веднъж заминаването на мой приятел предизвика смесени чувства у мен. Радвах се за Попай, но бях нещастен заради себе си.

Амнистията намали срока ми на три години и половина. Датата за освобождаването ми бе 7 октомври 1978. Това беше добре. Нямаше да възразя. Но нямах намерение и да чакам дотогава. За мен амнистията означаваше, че ще мога отново да действам да ме преместят на някой остров. Уилард дойде от консулството и ми помогна да попълня формулярите. Поисках Имрос, полуохранявания затвор на моите мечти. Шансът беше нищожен. Като втора възможност поисках Имрали, където Чарлс бе работил до изтичането на присъдата си.

14 юли 1975 г.

Родители мои,

Ето че съм на остров Имрали и ви пиша на чист въздух под откритото синьо небе. Толкова съм изненадан от природата около мен. Високи дървета и вятър. Вода с бели вълни. Залив във формата на подкова и светлолилава мъгла далеч на хоризонта, където тъмносиньото Мраморно море се слива с азиатските хълмове.

Затворът представлява куп стари сгради, които вероятно едно време са били село. Помещенията са като в общежитие със скърцащи дървени подове и железни пружинени легла. Мръсничко е, но това вече не ми прави впечатление. В една стая съм с още трийсетина човека. Атмосферата тук доста се различава от „Сагамалджълар“. Всички затворници доизлежават присъдите си и имат сравнително добри характеристики… сбиванията и наръгванията с нож не са така чести като на предишното място.

Когато пристигнах, беше петък, почивният ни ден. Можете ли да повярвате? Плувам в морето! След като пет години съм се къпал от мивка, сега плувам в морето. Направо е удивително!

Работя във фабриката, стара сграда, пригодена за консервиране на различни видове плодове, които се отглеждат тук и другаде. Първият работен ден късахме дръжките на четирийсет милиона ягоди. Не можех да повярвам. Пет години без нито една ягодка, а сега изведнъж толкова ягоди, да ям колкото искам. След като три часа ги чистих и лапах, трябваше да изтичам до клозета. Но беше чудесно. Сега работя на машина — работата ми е направо смешна — правя металните капачки за консервите. Не е лошо.

Поизпекъл съм се, не особено много, но достатъчно, за да се чувствам добре. Вчера и днес от дванайсет до два лежах на плажа. Пропускам обеда. Разрешено ни е да се разхождаме из острова и аз слизам чак до плажа в единия край на залива, където мога да се усамотявам. Сам с морето. Толкова е хубаво да си сам, да си далече от хората за първи път от пет години, да лежиш неподвижно на слънцето и да слушаш чайките.

Разправят, че зимата тук е доста студено. Но вече мога да издържа на всичко. Заслужава си цената, като се има предвид, че мога да се движа свободно, да не говорим за възможностите… но затова ще научите повече в следващите ми писма, когато поопозная мястото.

Още не мога да забравя снимките на рода. Нана, изглежда, непрекъснато се подмладява. А ти, татко, страшно ме учуди, като ми писа, че е трябвало да подкастриш върховете на дьрветата в задния двор, за да не закриват слънцето. Помислих си: „Какви дървета?“, и едва тогава си спомних, че дърветата израстват много за пет години. Като хората.

Лилиан се връща в Норт Бабилън на 24 юли. Помолих я да се отбие да ви види. Вероятно ще ви разкаже много неща от писмата, които й писах. Наистина не знам какво ще стане занапред с живота ми. Но Лилиан ми помогна да преживея един от най трудните мигове. Чудя се какво ли ще бъде, ако можем да прекараме заедно хубавите. Струва ми се, че докато бях тук, понаучих какво значи да обичаш и да даваш от себе си… За Катлин е твърде късно, но за Лилиан — не, за Лилиан, кой знае? Както и да е, тук ще бъда още три години. Може би. Ще ви пиша другата седмица, когато нещата понапреднат. Не се тревожете.

Целувки на всички,

Отначало приличаше на рай. И наистина беше в сравнение със „Сагамалджълар“. Но наблюдателните кули до входа на пристанището ми напомняха, че все пак е затвор. Нощем по брега шареха прожектори. Патрулираха часови. Въпреки синьото небе над главата ни не след дълго отново ме обзе предишното мрачно отчаяние. Ако трябваше да лежа в затвора, исках да бъда тъкмо тук. Но трябваше ли въобще да лежа в затвора?