Били Хейс - Среднощен експрес

Другите затворници предполагаха, че просто чакам американското и турското правителство да подпишат военно споразумение, което ще разчисти пътя за подобряване на дипломатическите отношения, и най-накрая преместването ми ще се уреди. При наличието на тази възможност нямаше причини някой да ме подозира, че кроя планове за бягство. Така исках да бъде. Спомних си за Вебер и Жан Клод.

Изявих желание да ми дадат по-тежка работа. По цял ден пренасях петдесеткилограмови чували с фасул от консервената фабрика до превозващите каруци. Оставах без сили. Но чувствах как мускулите ми, поотпуснали се през последните пет години, заякват. През двучасовата обедна почивка непрекъснато си налагах да плувам, за да добия издръжливост. Вечер пробягвах дълги разстояния из кривите пътеки на острова.

Всеки петък с нетърпение очаквах да получа вест от Майк или Джоуи.

Минаха седмици. От външния свят не идваше нищо освен мълчание. После получих писмо от къщи. Виждах сълзите между редовете. Татко ме молеше да изчакам преместването. Пишеше, че дори нищо да не излезе от това, не бивало да губя търпение. Оставали ми само три години, а скоро щели да бъдат само две. После съм щял да броя отзад напред от последната година и щели да ме пуснат. По-добре било от още десет. По-добре, отколкото да ме застрелят.

Но аз отдавна бях премислил тези аргументи. Реших, че никой не може наистина да ме разбере, освен ако не е прекарал пет години затворен. Отвърнах на писмото му, като го уверявах, че няма да мръдна, докато не съм сигурен, че целият път до вкъщи е чист.

Минаха още няколко седмици. Накрая получих картичка от Джоуи. Щеше да дойде да ме види следващия петък. Имаше и бележка от Майк Грифит. Смяташе, че преместването ще се уреди всеки момент. „СТОЙ МИРЕН“, пишеше той с главни букви.

Джоуи пристигна в деня за свиждане.

— Мога да взема лодка, но моторът се нуждае от поправка. Трябват ми малко пари.

— Колко?

Върнах се в помещението и донесох дневника си, за да го покажа на Джоуи. През следващите няколко часа го четохме внимателно. Джоуи си тръгна с около 2000 долара в ръкава. Обеща да дойде на другата седмица. Тогава щяхме да обсъдим последните приготовления.

Вечерта внезапно се разрази буря. Изкачих се на върха на една трийсетметрова скала и загледах как морето се блъска в старите дървени докове под краката ми. Изведнъж пристанището взе да се пълни с лодки. Рибари от сушата, заварени в открито море, докарваха гемиите си тук, за да се спасят от бурята. Рибарските гемии бяха прекалено големи и неудобни, за да се справя сам. Но всяка влачеше отзад по една малка лодка. Дали ще мога да греба трийсет километра до брега? В буря?

На следващата нощ не можех да избия от главата си тия лодки. Дойде петък. Джоуи го нямаше на ферибота. Къде ли можеше да е? Не получих никаква поща. Това означаваше, че трябва да чакам още седмица до следващия ферибот, за да науча нещо.

Над Имрали се възцари странна тишина. Седмици наред Джоуи не се обаждаше. Нямаше известия и от Майк. Нищо. Дали Джоуи не ме беше измамил? Дали Майк не бе разбрал, че преместването е още един влак за никъде?

Една сутрин се събудих рано за йогата. В морския въздух се усещаше нещо по-различно, някакъв студен полъх. Веднага го забелязах. Първият признак на есента. Скоро щяха да настъпят и зимните бури. Ако продължавах да отлагам, ще трябва да клеча още шест месеца. Не можех да издържа друга зима.

Преди пет години се бях забъркал в тази каша. Пет години чаках близките ми, приятелите, адвокатите да ме измъкнат. Вече бях на двайсет и осем. Може би бе крайно време да взема нещата в свои ръце.

— Време е — казах аз на утринния въздух. — Време е.

28 септември 1975 г.

Татко,

Не знам дали това няма да е последното ми писмо до теб. Всеки ден чакам да настъпи подходящо време, за да осъществя плана си, по който съм решил да действам. Ще се опитам да ти обясня оо-добре. Както си говорехме преди, не е безполезно да движим едновременно толкова влакове, колкото можем. От две години на средния коловоз с неопределена скорост пътува нашият влак с прехвърляне. Обстоятелствата непрекъснато го карат да дерайлира. Искам да кажа, че от две години все пуфти. И може би, може би някой хубав ден най-сетне ще стигне до дома.

Но ето че сега е дошъл онзи влак, който наблюдавам на най-външния коловоз, който няма да върви дълго, защото студената зима ще го накара да спре. А след пет години време пролетта ми се струва твърде далече. Знам, че ще ти е трудно да оцениш и сигурно няма да се съгласиш с моята логика, че три сигурни не са за предпочитане пред евентуални тринайсет. Не мисли, че не съм взел предвид каква мъка ще изпитат близките ми при едно дерайлиране. Съзнавам го. Но просто трябва да тръгна… да предприема нещо, за да се кача на този влак. Моля те, не се измъчвай и не ми пиши умолителни писма. И ти като мен чакаш на гарата.