Били Хейс - Среднощен експрес

— Добре, Лили.

— Много хора се молят за тебе.

— Знам, чувствам го.

— Обичам те, Били.

— И аз, Лили.

Стояхме и се гледахме през стъклото. Дойде един надзирател и отвори вратата й. Повика я да излиза. Наблюдавах я как тръгна заднишком навън, а очите ни опъваха нишка, която ни свързваше дълго след като тя си отиде…

— Нов затворник — съобщи Неждет. — Американец.

Американец.

— О, не. — Обърнах се на леглото и загърбих гласа на Неждет. Всеки нов затворник означаваше още един дърдорко, какъвто бях аз в началото. Новите затворници са ужасно досадни.

Попай изтича долу да го посрещне.

Но тоя съвсем не беше новак. Казваше се Харви Бел и бе преместен от Елязиг, за да го оперират. Бе получил херния от жесток побой, който му хвърлили надзирателите след неуспешен опит за бягство. Попай му помогна да се качи в нашия кауш. Новичкият бе успял да се напие някак си по пътя от Елязиг.

— Брей, тук било много чисто! — възкликна учуден той.

Погледнах прахоляка и мръсотията. Подуших отвратителната воня, носеща се откъм клозета. Отбелязах си наум никога да не се местя в затвора в Елязиг.

— Аз съм от Алабама — каза Харви на Попай. — Толкова е хубаво да се измъкне човек от тия проклети турци.

Минаха покрай моето легло и Попай ми свирна. Какво можех да сторя? Бях единственият друг американски затворник в кауша. Трябваше да отида и да го поздравя.

— Ти колко имаш? — попита той.

— Трийсет години.

— Олеле! — Раздруса ръката ми. — И аз.

Изведнъж ми стана симпатичен.

Изгьлта чашата чай, предложена му от Попай. Огледа набързо помещението.

— Как може да се чупи човек от тая дупка? — попита високо.

— Шшшт! — предупредих го аз. — По-внимателно. Тия не са турци. Доста хора знаят английски. Всички разбират какво казваш.

— А, да. — Той се ухили и сниши глас. — Та как може да се чупи човек от тая дупка?

Засмях се. Харви отметна един бял кичур в средата на челото, който бе прошарил тъмнокестенявата му коса.

Той искаше да избяга също така силно, както и аз. През следващите няколко седмици спечели доверието ми. Разправих му за пилата, въжето и плановете на затвора — дори за Йохан в Истанбул. Само за парите нищо не му споменах.

Разгледахме прозореца с решетките в клозета. Обясних му плана си да изпиля решетките, да се покатеря на покрива, да вържа въжето за антената и да се прехвърля през стената.

— И защо не го направиш? — попита Харви.

— Ще е равносилно на самоубийство. Има прекалено голяма вероятност да ме застрелят.

— Добре, дай ми ги тогава. Аз ще го направя.

— Не, не сега. Това е скритият ми коз. Ако нищо не излезе с преместването, тогава може би…

Изненадващо посещение от Майкъл Грифит. Лъчезарно, усмихнато лице. Сърдечно ръкостискане. Току-що бе пристигнал от Анкара, столицата, където се бе срещнал с посланика Макомбър и един адвокат на име Фарук Екрем, председател на турското сдружение на адвокатите. Екрем беше автор на раздел 18, член 647 в турския наказателен кодекс, в който се казва, че чужденците, затворени в Турция, имат право да бъдат премествани в затворите на собствените си страни. Екрем обещал на Майк да каже добра дума за мене на министър-председателя Еджевит. Майк се надяваше скоро да се уреди нещо и ми съобщи, че няколко полицаи от Насау 31 31 Област в централната част на ФРГ. Б. пр. са изявили желание да ме придружат до затвора в Щатите. Там можеше да ме пуснат условно или да ме освободят.

— Значи всичко е уредено — каза Майк. — Чакаме само да приключат с подготвянето на документите. И тогава си отиваме у дома.

У дома. Къде бях чувал това определение? „Домът е мястото, където, щом трябва да се прибереш, ще те приемат.“ Робърт Фрост 32 32 „Смъртта на наемника“, стихотворение от американския поет Робърт Фрост (1875–1963). Б. пр. . Разбира се, че трябваше да се прибера там… толкова ми се искаше, че почти усещах аромата му. А той бе на телешко печено и картофено пюре със сос, царевица и диня.

Надявах се на много, но очаквах малко. След шока, който преживях, когато ми оставаха само петдесет и три дена, а ме осъдиха на доживот, бях решил да не вярвам, че ще ме пуснат, докато това наистина не стане. Но този път ми беше трудно да не повярвам. Майк беше толкова оптимистично настроен. Дали след четири дълги ужасни години най-после не бях стигнал до края на наказанието си? Бях изплатил дълга си.

Беше 10 юли 1974 г.

След три дни, докато се занимавах с йога, се разнесе глъчка. Все повече се усилваше. През стените от другите дворове кънтяха възбудени гласове. Дотърча едно вестникарче. Затворниците се скупчиха да прочетат новините. Война! Еджевит бе заповядал на турските войски да нахлуят в Кипър, за да защитят правата на кипърските турци, потискани от гърците. Такава поне бе „истината“ според турските журналисти.