Били Хейс - Среднощен експрес

7 март 1974 г. Лилиан,

Писмото ти, тишината през нощта и ред други неща ме карат да се чувствам ужасно зле. Понякога ми се струва, че умирам тук. Толкова е трудно да нямаш никой, който да ти помага, да ти бъде другар по този странен път. Приятелят ми Арне ме накара да разбера колко малко знам; и още по-чудно, колко много знам, без да го съзнавам, за безброй важни неща като това: да се смееш, да усещаш хората и да обичам живота. Арне ми липсва, но присъствието му остава, тъй както Патрик лудата глава е постоянно с мен, макар че тялото му от две години е заровено в земята.

През последните месеци ми беше много трудно. Толкова планове и възможности като че се провалиха. Дори дишам с мъка.

Тук е пролет. Тя дойде и аз се мъча да не бързам, но така се нуждая от нежност. От твоята нежност. Пазя писмата ти. Те ме крепят, дават ми сила. Новините за амнистия и освобождаване са сложни и объркани. Търпя само заради другите, родителите ми и приятелите, които правят всичко каквото могат. Не знам колко още ще издържа.

Не ме оставяй, Лил. Прегърни ме.

Още първата вечер, когато дойдох в „Сагамалджълар“ преди три и половина години, затворниците говореха за амнистия. Най-накрая на 16 май 1974 година в турския парламент се прие закон за амнистия. Щеше да влезе в сила на другия ден. Всички в кауша се насъбраха около малцината, които можеха да четат турските вестници. Ето какво научихме:

Всеки затворник в Турция получава дванайсет години амнистия за всяка присъда. Убийци, участници в изнасилвания, въоръжени грабежи, отвличания — на всички намаляваха по дванайсет години. Времето за добро поведение също се приспадаше. Така затворник с трийсетгодишна присъда получаваше отбивка от десет години за добро поведение плюс още дванайсет години от амнистията. Оставаха му осем години да лежи.

Единствено на контрабандистите даваха по пет години амнистия.

Реших, че е по-добре, отколкото нищо. И все пак датата ми за освобождаване щеше да бъде 7 октомври 1985 година. Оттеглих се на леглото си, без да обръщам внимание на празничната атмосфера наоколо. Тия дванайсет години щяха да дадат свободата на почти всички. Дори повечето контрабандисти имаха по-малко от пет години. Джоуи щяха да го пуснат. Тими щеше да си тръгне от Измир. Радвах се за тях, разбира се, но се чувствах и нещастен. От старите ми приятели щяха да останат само Макс и Попай. А Макс прекарваше почти цялото време в лечебницата.

Джоуи спря до леглото, за да ми пожелае успех. Напомни за възможността да ме преместят. Увери ме, че скоро и аз ще бъда свободен.

— Слушай, чу ли за допълнителните седем години за контрабандистите?

— Какво?

— Във вестника пише, че някои организации, борещи се за граждански права, протестирали, че на контрабандистите отпуснали само пет години. Искали Парламентът да им даде още седем години. Така че кой знае? Може би ще получиш цялата дванайсетгодишна амнистия.

— Джоуи, аз имам трийсетгодишна присъда. Дори дванайсетгодишна амнистия не ме оправя особено.

— Да. Но все пак си по-добре от Неждет.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли чул? В цяла Турция амнистията не важи само за един затворник, сирийски шпионин. Парламентът дори споменава името му и казва, че той няма да получи амнистия. Неждет.

Неждет обикаляше из кауша, поздравяваше щастливците и им пожелаваше успех. През цялото време, прекарано в затвора, не бях виждал човек, който повече да заслужава амнистия. Беше честен. Чист. Добър. Турско правосъдие, няма що.

Вечерта високоговорителите взеха да тръбят имената на онези, които щяха да бъдат освободени на сутринта. След всяко име гръмваха одобрителни възгласи. После стихваха рязко, за да може да се чуе следващият. Имената се четяха по азбучен ред. Фамилията на Джоуи започваше с „М“. Седяхме заедно на леглото му и чакахме щастливия миг. Но към полунощ, тъкмо когато свършиха имената с „Л“, гласът по високоговорителя каза, че станало много късно. Щели да продължат на сутринта.

Избухнаха гръмки протести. Джоуи направо полудя. Скочи от леглото с писък.

— Те няма да ме пуснат — изкрещя той. — Тия турски копелета искат да ме оставят тук. Не мога да го понеса. Охрана! — изрева. — Пуснете ме. Трябва да говоря с директора. Охрана!

Дръпнах го на леглото и се опитах да го разубедя.

— Да не си се побъркал? Помисли! Утре те пускат. Със сигурност. Ще съобщят името ти сутринта. Не изпортвай всичко.

— Знам си аз, че ще ми погодят някой номер, за да ме оставят тук. Знам.