Надир извади нож. Тръгна към Зиат. Йорданецът изпищя и хукна по стълбите.
След миг Неждет дойде да ни успокои.
— Край вече — каза той. Отиде до вратата на кауша и извика охраната. — Отведете Зиат — заповяда Неждет. — Трябва да се махне от кауша.
Зиат набързо събра багажа си. Последните седмици от присъдата си прекара в лечебницата.
На другата сутрин Джоуи се върна при нас. Накуцваше, но съвсем леко. След първите удари със сопата извикал, че ще се оплаче от Мамур на американския консул. Невестулката премислил. Понякога затворническите власти бяха склонни да се опъват на дипломатически натиск, но друг път не. Мамур излязъл. Надзирателите оставили Джоуи цяла нощ сам в тъмното мазе. После просто го върнали горе.
Целият кауш получи предварително коледен подарък за 1973 година. Зиат напусна. И макар че бих предпочел да бъда на негово място, беше приятно да знам, че го няма. Присъствието му винаги ме разстройваше.
Заминаването му означаваше също, че Попай, Джоуи и аз ще се сдобием с пари. Те ме подхванаха за това още на другата сутрин, след като присъдата на Зиат изтече.
— Джоуи — отвърнах аз, — я иди донеси по един чай и ела на моето легло. Трябва да поговорим.
Джоуи купи необикновено силен чай от Надир. Пиехме го бавно. Джоуи и Попай пафкаха развълнувано цигарите си.
— Къде са? Къде са?
— Гледате ги от няколко седмици. Точно пред очите ви са.
— А?
Пресегнах се към шкафчето си и взех отгоре една дебела жълта свещ. Те зяпнаха от учудване. Скрих свещта между себе си и стената. Джоуи и Попай застанаха от двете ми страни. Бавно застъргах восъка с пила за нокти. Когато свърших, по цялото ми легло имаше восък, а в ръката ми разноцветни банкноти на стойност около 1500 долара.
— Как, по дяволите, си ги пъхнал там? — поинтересува се Попай.
— Цяла нощ ми отне. Под завивката. Горих свещи и капех восъка върху парите. Мислех си, че няма начин да не запаля кауша.
Разделихме ги на три. По петстотин долара на човек.
— Ако ни пипнат, всеки сам да се оправя — рекох аз. — Аз не ви познавам и вие не ме познавате.
— Да, да — каза Джоуи. — Хайде! Ще подкупим някой пазач да донесе малко ядене.
През следващите дни се хранехме добре. Забелязах, че Попай се е сдобил с часовник „Сейко“, който беше на Мухто, един малайзиец. А Мухто си поръчваше „Ротмънс“ от дребничкия турчин, който идваше да пробутва вносни цигари.
Накупих си пресни плодове и ги сложих върху перваза на прозореца до леглото. Навън беше студено и те се запазиха известно време.
Но повечето пари скрих в дневника си, просто разрязах корицата, както бях видял от Макс. Работех небрежно, като закривах книгата с тялото си, и се преструвах, че чета или пиша на леглото. Всъщност влагах парите си в банката на свободата.
Една студена зимна утрин Попай дотича при мен уплашен, като свиреше с уста и викаше:
— Наредете леглата в кръг. Нападат ни!
— Какви ги дрънкаш? — попитах аз.
— Афганистанците са тук. Нахълтали са. Бързо, преди да са докарали камилите си.
Попай преувеличаваше, разбира се. Но немного. Афганистанците представляваха истинска вихрушка от развети роби и ярки шалвари. Бяха петнайсетина. Пътували с автобус, пълен с шалове, топове плат, евтини мъжки костюми и други ръчно изработени дреболии. Когато полицията ги спряла, казали, че са поклонници, връщали се от Мека и стоките били подаръци за приятелите вкъщи. Лошото било, че Истанбул е доста далече от пътя между Мека и Афганистан. Осъдили ги за контрабанда.
Всички горни легла бяха заети. Затова афганистанците спяха по пода на долния етаж. Дадоха им стари дюшеци и одеяла. Дори да прекараха само една нощ, завивките и постелките бяха загубени. След това никой нямаше да ги иска.
Афганистанците се настаниха в дъното на долната стая. Окупираха я напълно. Сега редицата за сайъм бе особено сгъчкана. Всички се сбутаха в едната половина на стаята, като гледаха да са колкото може по-далече от новите затворници. Когато не се молеха, афганистанците се блъскаха да застанат по-напред в опашката за чорба. Грабваха всяка хартийка, конче или друг боклук и ги пъхаха в издутите си платнени торби.
Бяха много шумни. Играеха и викаха като деца. Спореха като стари баби. Но имаха белези, които ни караха да бъдем нащрек.
Старецът, който им беше главатар, имаше едно мътно синьо око и едно черно, хищно втренчено. На друг ръката му беше само с три пръста. На трети пък липсваше голямо парче от ухото.
Читать дальше