Били Хейс - Среднощен експрес

Прибрахме се обратно. Всичко от кауша бе струпано на купчина на пода, смачкано, счупено, скъсано и разбъркано. Дюшекът ми беше смъкнат от леглото и захвърлен на пода. Всичко от шкафчето бе извадено и запокитено на земята — дори малкото неща, които бяха най-отгоре. Вдигнах дневника си от пода и проверих дали плановете на затвора са на мястото си. Потърсих пилата. Едва я напипах в подвързията. Взех кърпата си, бележниците, химикалките, свещите, цигарите, снимката на Лилиан и ги поставих отново на шкафчето. Джоуи и Попай минаха покрай мен, но не посмяха да се приближат, за да говорим. Вдигнах глава и засвирих „Пътници в бурята“.

Изтече една седмица. Зиат непрекъснато наблюдаваше Джоуи. Като че бе изгубил цялата си стръв. Заряза чайната. Мястото му бе заето от Надир. Всичките пари, за които Зиат бе работил — лъгал, крал, мамил, продавал наркотици и бъхтал по цял ден край горещата печка, се бяха изпарили. Сега присъдата му бе почти към края си. Щеше да се озове отново на улицата в Истанбул с хиляди врагове и без пукната пара. Всички в кауша така го съжаляваха, че вдигаха наздравици за него със силния освещаваш чай на Надир.

Но бяхме забравили, че Зиат има приятели сред надзирателите. Веднъж следобед слязох долу. Стъписах се, като видях, че Зиат е седнал на една маса, издокаран с костюм и вратовръзка. Защо?

Изведнъж вратата на кауша се отключи. Влязоха Мамур и Ариф.

— Сайъм, сайъм! — развикаха се те.

Обикновено затворниците се блъскаха да бъдат в края на редицата, за да са по-незабележими. Видях, че Зиат нехайно застана втори. До Неждет.

Ариф започна да претърсва редицата. След миг бръкна в джоба на Зиат и извади кибрит.

— Не бу? — изръмжа той. Отвори го и намери парченце хашиш. Дръпна Зиат и го плесна няколко пъти не особено силно. — Откъде си взел тоя хашиш? — изрева Ариф.

— От Джоуи — отвърна Зиат.

Джоуи, който стоеше до мен, настръхна. Надзирателите отведоха Зиат. Мамур извика Джоуи. Приятелят ми отиде в края на редицата.

— Какъв е тоя хашиш? — попита Мамур.

— Нищо не знам. Не съм му го продавал. Нямам нищо общо с тая работа.

Мамур се вгледа внимателно в него.

— Лицето ти ми е познато — рече той.

— Аз…

— …Не се обаждай! — прекъсна го грубо Мамур. — Познавам те. Откъде си взел тоя хашиш?

Хвана единия край на щръкналите мустаци на Джоуи и го повдигна на пръсти.

— Откъде си взел тоя хашиш? — повтори Мамур.

— Казвам ти, че нищо не знам.

— Заведете го в мазето!

Повлякоха Джоуи. Мамур изгледа останалите от нас.

— На всеки, който си има работа с хашиш, ще му потрошим кокалите — обеща той. После се обърна рязко и си отиде.

Претърсването свърши за по-малко от минута. Те не бяха подгонили Джоуи за хашиш. Искаха парите. Търсеха повод да го свалят в мазето и да го наложат със сопата.

Изтичах при Неждет.

— Не можеш ли да идеш долу? — примолих му се аз. — Знаеш какво стана.

— Разбира се, че знам — отвърна Неждет. — Но какво мога да направя?

— Ще го пребият от бой. Знаеш, че всичко беше нагласено. Известно ти е, че Зиат от години продава хашиш тук.

Неждет като отговорник не искаше да знае такива неща.

— Зиат е продавал хашиш?

— Е, може и да не знаеш — рекох аз, опитвайки се да бъда дипломатичен. — Но долу ще потрошат Джоуи от бой. Те търсят парите. Разбираш, нали.

Неждет отиде да говори с надзирателя на вратата. Но той имаше заповед. Нищо не можехме да направим за Джоуи, освен да се надяваме. Радвах се, че не знае къде са скрити парите. Не можеха с бой да го накарат да проговори. Но той знаеше у кого са.

Цял следобед ми беше болно за него. Представих си какво правят надзирателите с юмруци, крака и сопи. И в същото време горещата ми омраза към Зиат стана неистова.

Вечерта беше мой ред да се къпя. Попай, аз и неколцина други си обухме банските, за да се измием с топла вода. Отсъствието на един от постоянните ни другари явно се забелязваше. Не говорехме за това. Чувствата ни не можеха да се изразят с думи. Чуваше се само шуртенето на водата. Целият се бях насапунисал. Тъкмо вдигнах каната да облея главата си, когато вратата на кауша се отвори. Разнесе се смях. Влезе Зиат, като се шегуваше с надзирателите. Костюмът му беше чист и без гънка. Мина покрай нас и продължи нататък по коридора. Целият в сапун и вода, се втурнах след него.

— Зиат!

Той се обърна и юмрукът ми го улучи в лицето отстрани. Блъсна се в решетките на прозореца. Изгубих равновесие на мокрия и хлъзгав циментов под. Зиат скочи и побягна в чайната. Последвах го, ругаейки него и сапуна. Няколко затворници ме хванаха. От мен се стичаше вода, а аз стоях и крещях на Зиат.