Били Хейс - Среднощен експрес

— Къде са? — попита той. — Какво направи с тях?

— Успокой се — отвърнах. — Няма да ти кажа.

— Какво! Значи мамиш…

— Шшшт. Да не искаш да пратиш телеграма на Зиат? Няма да ти кажа.

Попай си отиде бесен. След няколко секунди се появи Джоуи.

— Какво се е случило? Защо не искаш да кажеш на Попай къде са парите?

— Скрити са. Ще има проверка, нали ти е ясно? Само аз знам къде са. Значи, ако ги намерят, единствено аз ще пострадам. Пък и само аз мога да им кажа къде са. А няма да го направя. Тъй че бъди спокоен.

Джоуи разбра, че доводите ми са разумни.

— Добре. Пази ги.

Подозрението щеше да падне най-напред върху Джоуи. Затова не исках точно той да знае къде са скрити парите. Така пазачите не можеха с бой да го накарат да ги издаде.

По-късно през деня чух Зиат развълнувано да пелтечи нещо на Неждет, отговорника. След няколко минути се разнесе вик: „Сайъм, сайъм.“ Попай, Джоуи и аз се строихме колкото се може по-далече един от друг.

Влезе Мамур, последван от Хамид, Ариф и десетина други надзиратели. В очите на Мамур гореше огън. Взе да обхожда редицата и да гледа свирепо затворниците един по един. Крещеше и фучеше на турски. Неждет вървеше зад него и превеждаше на английски.

— В кауша са изчезнали някакви пари — каза Мамур. — Двайсет и пет хиляди лири. Искам всички добре да си помислите. Преместихме децата в друг кауш. Ще ви затворим в техния, докато претърсваме вашия. Ще ви изкарваме един по един. Ако някой има да каже нещо, да го каже. Никой няма да разбере кой е проговорил.

Гласът му се повиши и стана креслив.

— Който ги е взел, най-добре веднага да ги даде. Ако го стори, няма да има никакви проблеми — излъга той. — Няма да го бият. Няма да го съдят. Искаме само да се върнат парите.

Претърсиха ни един по един, преди да ни изпратят в детския кауш. Нямаше проблеми. Парите не бяха у нас.

Като ни заключиха в детския кауш, всички се заразхождахме напред-назад на долния етаж. Никой не гореше от желание да се доближава до мръсните легла на децата или до клозета.

Джоуи ме спря.

— Каква е играта на Мамур? — попита той. — Смяташ ли, че Зиат му е обещал част от парите?

Вдигнах рамене и продължих. Попай ми хвърляше неспокойни погледи.

След около час Ариф дойде в детския кауш и също му дръпна една реч.

— Ще ви държим тука цял ден — обеща той. — И цяла нощ. И утре също. И вдругиден. — Разкрещя се. — Ще ви държим цяла седмица. Ще ви държим, докато намерим парите! Ще извадим от кауша всичко, което може да бъде извадено. Ще изнесем шкафчетата, леглата, всички дрехи. Ще ги изхвърлим на двора и ще ги натрошим на трески, докато не открием тези пари. — Той приклекна и се наклони напред. — А когато ги намерим, ще съсипем затворника, който ги е взел. — Изправи се. — Но ако ни каже сега, само ще приберем парите. Няма да го бием.

Мълчание.

— Копелета!

Минаха часове. Всички бяхме заварени неподготвени да напуснем кауша. Мъжете се разхождаха по пижами, боси и върху студения каменен под.

Попай все повече се изнервяше. Дръпна ме настрана и каза:

— Дай по-добре да ги върнем.

— Ти си полудял. Знаеш ли какво ще стане тогава? Вече сме се хванали на хорото. Трябва да издържим на бурята.

Попай обикаляше коридора. Всеки път, щом минеше покрай мен, засвирвах една стара песен на състава „Доорс“. Тя се наричаше „Пътници в бурята“.

Не бях по-спокоен от Попай. Не знаех дали скривалището ми ще се окаже достатъчно надеждно. Виждах войниците през прозорците. Те разкъсваха всичко на парчета и изтърбушваха дюшеците. Помъчих се да не мисля къде са парите, да не би някой да се досети по телепатия.

След няколко часа напрежение най-накрая дойде помощ от съвсем неочаквано място. Надир, иранският затворник, който спеше на един дюшек на първия етаж, изтича при надзирателя до вратата. Поиска да види Мамур. Невестулката дойде веднага. Надир знаеше отлично турски. Разкрещя се, че е видял как Зиат се мотае на първия етаж в кауша ни. Каза, че има там лични вещи, които иска да запази. Във възглавницата му били скрити 3000 лири. Беше направо вбесен.

Всички виждахме как Зиат тършува на първия етаж.

Мамур го заведе в кауша ни. Чухме как Надир говори разпалено по пътя.

— Откъде-накъде тоя Зиат — той буквално изплю името — ще има 25 000 лири? Откъде е взел толкова пари в затвора? Защо му вярвате? Видял ли е някой парите? Той скоро си отива. Може би просто иска да отмъсти на всички?

Във възглавницата на Надир нямаше нищо. Той се развика, че са го ограбили. Обвини Зиат. Настана страхотна бъркотия. Надзирателите крещяха. Зиат също. Надир крещеше. Кой знаеше каква е истината? Надир можеше действително да притежава тия пари или просто беше умен. Мамур се развика да млъкнат. Изкрещя някаква заповед. Надзирателите се ометоха така бързо, както бяха и дошли.