Били Хейс - Среднощен експрес

Времето минаваше. Сиви дни, черни нощи. Един ден дойде Уилард Джонсън от американското консулство. Изглеждаше угрижен.

— По всяка вероятност ще има ново дело.

— Какво искате да кажете?

— Май че прокурорът е направил възражение срещу присъдата ти и Върховният съд в Анкара иска първоинстанционният съд да преразгледа делото.

— И какво ще стане сега?

— Вероятно нишо. Ще се явиш пред същия съд. Със същия съдия. Той те хареса. Сигурно ще ти даде абсолютно същата присъда.

— Да, но ако прокурорът отново направи възражение?

— Няма значение. Когато първоинстанционният съд даде два пъти една и съща присъда, Анкара ще я одобри.

На път за кауша се помъчих да проумея какво става. Беше ме страх. Всички затворници разправяха какви ли не ужасии за турското правосъдие. Присъдата от петдесет месеца бе достатъчно тежка за мен. Знаех, че няма да мога да понеса нещо по-лошо.

През цялата седмица спах зле. Сънувах все един и същи кошмар. Стоях на двора. Вебер караше булдозерите да бутнат циментените стени върху мен. Нямаше къде да избягам. Сивият камък се приближаваше все повече, докато накрая притискаше гърдите ми… Събуждах се плувнал в пот, треперейки от есенния въздух.

Свиждане. Сигурно беше Уилард Джонсън с ново известие. Охраната ме въведе в адвокатската стая за свиждане и аз се намерих в нечия мечешка прегръдка.

— Йохан! Ах, ти, кучи сине! Какво правиш тук?

— Здравей, Били. Имам изненада за теб. Сега ще живея тук.

— Къде?

— В Истанбул. Намерих си работа. В един хотел. Постоянно ще идвам да те виждам. — Напъха шоколади в ръцете ми. И кутии „Марлборо“ за всичките ми приятели в кауша.

— Били — продължи той, — искам да се запознаеш с мадам Келебек. Адвокат.

Тя мълчаливо се ръкува с мен. Беше около петдесетгодишна. Трябва да е била красавица на младини. Йохан понижи глас.

— Били, тя може да ти помогне.

— Може ли да ме прати в „Бакъркьой“?

Йохан преведе въпроса ми. Отговорът бе лесен за разби-ране, дори на турски. Искаше четири хиляди лири. Около триста долара.

— Може ли да ми го гарантира? — попитах аз. Йохан кимна.

— Обясни й, че мога да уредя парите. Но тя няма да получи нито куруш, докато не се измъкна оттук. Всичко с наложен платеж, нали разбираш?

Йохан преведе. Мадам Келебек кимна в знак на съгласие.

— Йохан, можеш ли да ми намериш дрехи… кола? Йохан сложи огромните си ръце на рамото ми.

— Ще направя всичко, за да те измъкна оттук.

— Добре. Ще ми трябва известно време, докато получа парите. Днес ще пиша на татко.

Поговорихме още малко, разменихме новини за приятелите. Йохан обеща да ме навести през другата седмица. Върнах се бързо в кауша и седнах да пиша до вкъщи. За да заблудя цензора, използвах двусмислени фрази. Споменавах за възможните пътища и за влаковете, които пътуват по тях. На първо място съществуваше редовният местен влак. Ще се кача на него, ако трябва. Но той се движи бавно. А аз нямам доверие на машиниста. Пътува и среднощен експрес, писах им. Той е бърз. Признавах, че пътуването може да е опасно, но има кой да ме чака на гарата. Този влак обаче е скъп. За да съм сигурен, че парите ще ми стигнат за билета, мисля, че ще ми трябват около петнайсет снимки на Бенджамин Франклин (напечатани, разбира се, върху банкноти от по сто долара).

На шести декември 1971 година отново бях в турската съдебна зала. Въпреки уверенията на Беяз, Сия и Йешил бях разтревожен. Ами ако стане някой гаф? Направо ще умра, ако прибавят и един ден към присъдата ми. Пак чух думата дьорт. Същият съдия ми даде същата присъда за същото престъпление — цели четири години и два месеца за притежаване на хашиш. После същият прокурор направи същото възражение. Беяз ми обясни чрез Йешил, че няма абсолютно никакви проблеми. След като първоинстанционният съд е преразгледал доказателствата два пъти и е потвърдил присъдата, Анкара ще приеме решението му. Той беше сигурен, че присъдата ми ще бъде одобрена. Тасдикът ми скоро ще пристигне.

Още деветнайсет месеца бяха прекалено много за мене.

Седях и си налягах парцалите. Чаках с нетърпение отговора на писмото си. Вече ясно виждах свободата. Светкавичен подкуп, за да вляза в „Бакъркьой“. После се прехвърлям през стената, оттам в колата на Йохан, който чака, и сетне в Гърция. Просто като фасул. Трябваше само приятелите ми да помогнат малко.

Получих писмо от татко. Във всеки ред се чувстваше мъка и болка.

Дълго обсъждахме с майка ти, пишеше той. Молихме се. Плакахме. Според нас заради деветнайсет месеца не си заслужава да те убият. Решението ни е продиктувано от обич. Само се молим то наистина да е правилно. Трябва да ти откажем.