Били Хейс - Среднощен експрес

Разстроих се. Собствените ми близки се отричаха от мен. Хвърлих писмото на леглото и изфучах на двора. Целия следобед се разхождах и пуших.

После препрочетох писмото. Осъзнах, че не мога да ги обвинявам. Те ме обичаха. Не искаха да пострадам.

Седнах и написах писмо на Патрик.

За последен път видях Патрик, когато ми дойде на гости в Милуоки малко преди да завърша училище. Беше жилав дребосък с черна брада, облечен в дънки и памучна риза на зелени и черни карета. На главата си бе нахлупил вехт цилиндър. През рамо носеше преметната брезентова мешка. Очите му блестяха.

Повече от година му пишех и го увещавах. Исках да се включи в специалния клуб, който пет-шест от нас бяха основали в Милуоки. Там се играеше една игра, нещо като ритуал, в градската зоологическа градина.

Когато пристигнахме, зоопаркът бе почти безлюден.

— Това ли е? — попита Патрик.

— Ъхъ.

Той погледна в рова на носорозите. Две огромни сиви животни спяха на слънцето в другия му край. Трето лениво търкаше дебелата си кожа в грубата каменна стена.

Патрик се засмя. Скочи върху здравата стена. Още веднъж хвърли поглед на трите животни. После рипна в рова и побягна към средата му.

Носорозите не се помръдваха. Патрик спря и се обърна да ме погледне, на брадатото му лице бе цъфнала широка усмивка. Разпери ръце и сви рамене.

Ушите на един гигантски мъжки носорог се размърдаха. В миг той скочи на крака разярен и с все сила се затича. Земята потрепери.

Патрик бе спринтьор в училище. До стената изпревари носорога поне с двайсетина метра. Отскочи нагоре и опита да се задържи. Но бедрата му се удариха в камъка, той залитна и се помъчи да запази равновесие. Не успя и тупна обратно в рова.

Сърцето ми изстина. Изведнъж играта бе престанала да бъде забавна. Ама че глупашка смърт.

Патрик пружинира от земята и изпълзя нагоре по стената като гущер. Носорогът се закова на място под него, като пръхтеше разярен. Беше толкова близо, че Патрик можеше да се наведе и да докосне рога му, но изглежда вече се беше наситил на емоции за този ден. Като внимаваше да не се катурне и да не падне при слоновете от другата страна, той се добра с лазене до тясната стена и скочи. Сграбчи ме и избухна в смях. После бързо избягахме от зоопарка, преди да е дошла охраната.

Патрик остана в Милуоки още няколко дни. Сетне пое на автостоп в западна посока. Замина за Аляска да си търси късмета. Джек Лондон бе тръгнал така. Защо да не го стори и Патрик?

Моят път беше на изток. И двамата поехме да обикаляме света. Решихме да се срещнем при Лох Нес след по-малко от година. Щяхме да сравним успехите си.

Но срещата ни трябваше да се отложи. Сега, след повече от две години, той отново се появяваше, но в другия край на света.

Посещението му не беше случайно.

Дойде в „Сагамалджълар“, придружен от Уилард Джонсън от консулството. Ако някой посетител пристигнеше сам, завеждаха го в една от кабинките, където затворникът беше отделен с дебело стъкло. Но ако го придружаваше адвокат или човек от консулството, въвеждаха го в една стая със затворника. Присъствието на Уилард ми даде възможност да стисна ръката на Патрик. Но не исках консулът да разбере плановете ни. Все още не знаех дали мога да имам доверие на Уилард.

Патрик бъбреше нехайно за това-онова, докато Уилард седеше тихо в другия край на стаята и слушаше само с половин ухо разговора ни.

— Намерих си работа — съобщи Патрик.

— Занасяш се. Ти? Къде?

— „Джон Диър“. Тракторна фабрика. Манхайм, Германия.

— Не мога да си те представя в тракторна фабрика. Патрик се засмя.

— Аз също. Мисля, че ще мога да изкарам някак си шест месеца. Дотогава мистър Франклин сигурно ще се оправи. Ще го доведа следващия път да те види. Искаш ли да ти взема нещо? От какво имаш нужда?

— От един 45-калибров „Магнум“… с три пълнителя.

Уилард настръхна. После разбра шегата ни и се засмя.

— Е, както и да е. Тогава ще ми трябват обувки — казах аз. Гуменки. Да играя волейбол през лятото. И гледай да са с по-дебели подметки. Мистър Франклин може да ти помогне. Патрик си записа в бележника.

— Можеш ли да ми изпратиш някои книги? — попитах аз. — В момента чета „Смърт следобед“.

— А, Хемингуей. „Старецът и морето“. „Смърт следобед“. Халоуин край Лох Нес и…

— … и ми трябва само висок кораб и пътеводна звезда — заключих аз.

Уилард се обърка.

— Харесваш ли Мейсфийлд 24 24 Джон Мейсфийлд (1878—1967) — английски писател, поет и драматург. Б. пр. ? — попитах аз.