— О, да.
— Ами Алфред Нойс 25 25 Алфред Нойс (1880—1958) — английски поет традиционалист. Б. пр.
? Макар че е англичанин? — извика въодушевено Патрик. — О, „Разбойникът“. Извинете. И двамата следваме английска филология. Увличаме се. Дължи се на ирландския ни произход. Прадедите ни са били келти. Събличали се голи, преди да влязат в битка. Боядисвали с къпини телата си в синьо. Трябва да са представлявали страхотна гледка. Сини мъже, които връхлитат с крясъци върху теб от хълма само по бради и със сопи.
Уилард Джонсън се размърда неспокойно на стола си. Патрик често действаше така на хората. Патрик се обърна отново към мен.
— Е, как върви любовта? — попита внезапно той. Изсмях се.
— Можеше да бъде и по-добре. А ти как я караш?
— Както преди. Срещнах една фантастична жена в Манхайм. Куражът й може да се мери само с моята фантазия. Ммммм! Жалко, че е омъжена.
— Германка ли е?
— Не, американка. Мъжът й е сержант в армията.
— Добре си ги избираш, няма що. Все пак внимавай.
— То се знае. Така животът е по-интересен.
До заминаването на Патрик от Истанбул вече се бяхме разбрали какво точно трябва да направим. Той щеше да поработи в тракторната фабрика, докато събере около 1500 долара. После щеше да се върне в Турция и да ми даде тайно парите в подметките на чифт гуменки. После щеше да ме чака до „Бакъркьой“.
Планът беше точно за него. Винаги си бе представял, че е един от тримата мускетари.
Започнах по-често да получавам писма от Лилиан. Те разведряваха тягостната обстановка на очакване. Тя се бе оправила бавно след премеждието в планината и бе заминала на изток, за да се възстанови. Изпрати ми снимка. Белегът й едва се забелязваше. Сложих снимката на почетно място върху шкафчето си.
Отбила се да види мама и татко. Дори се опитала да им обясни, че някои хора имат по-различни представи за живота. Те неведнъж го бяха чували от мен преди. Била щастлива. Гостуването й доставило удоволствие. Скоро отново потеглила за Западното крайбрежие, към планините.
Научих се да пазя писмата й. Някак си не изглеждаше редно да ги отварям през деня, когато в кауша цареше всеобща лудост. Мушвах ги под ризата си и изчаквах настъпването на нощта, когато всичко утихваше. Някога много отдавна бях влюбен в едно момиче на име Катлин. Когато си мислех за нея, винаги усещах дълбоко в себе си странно вълнение. Сега изпитвах същото от писмата на Лилиан.
Трябваше да седя и да чакам. Патрик пишеше често. Парите полека-лека се събираха. Но като четях между редовете, разбрах, че една част отиваше за развличане на сержантската жена. Дано да внимава. Нямаше нужда отново да му чупят носа.
Осъдиха Тими на петнайсет години. Английските вестници нарекоха турците варвари. Турската преса осъди опитите на англичаните да се бъркат в правосъдието на славната турска република. Министър-председателят Демирел отмени заплануваното си посещение в Лондон.
— Куп глупости — произнесе се Тими за цялата работа. — Всичката тая тупурдия няма да ме отърве оттук.
Но тупурдията намали присъдата на Тими на седем години, като се смяташе и времето за добро поведение.
— Пак е прекалено много — каза той.
Бях съгласен с него.
Уморих се да чакам, без да правя нищо, за да се измъкна. Един следобед с Попай и Арне се бяхме заели да спечелим по сто лири от трима французи на волейбол. Скочих доста високо да посрещна един удар. Подхлъзнах се и се оплетох в мрежата. Изведнъж ми хрумна нещо.
На другата сутрин от двора се надигна ропот. Волейболната мрежа се бе изгубила. Беше изчезнала през нощта от мястото под стълбите, където я държахме. Никой не можеше да разбере какво е станало. Неколцина затворници хукнаха из кауша да я търсят по шкафовете. Взеха да се чуват сърдити гласове.
Заместникът на Емин, Неждет, дойде да успокои обстановката. Беше му все едно, че мрежата я няма. И бездруго затворниците винаги играеха волейбол за пари или за цигари. При тези условия те гледаха на играта сериозно. Може би с изчезването на мрежата сбиванията щяха да намалеят.
Хората мърмореха, но по настояване на Неждет отидоха на двора да играят футбол. Седях кротко на леглото. Под мен, в купчина мръсно бельо на пода, бе скрита мрежата.
Нощ след нощ работех под одеялото си. Бавно и усърдно разплитах найлоновата мрежа. После взех да сплитам тънките здрави влакна на въже, което да издържи тежестта ми. Използвах един стар специален начин на оплитане, който бях научил като момче, когато си правех верижки за ключове.
Читать дальше