Били Хейс - Среднощен експрес

Макс преведе статията от вестника. Младо английско хипи било арестувано при опит за продажба на двайсет и шест килограма хашиш на трима тайни полицаи. Погледнах снимката. Дълга тъмна коса се спускаше до раменете му. Двамата с майка си карали фургон от Индия за Истанбул. Фургонът бил пълен с дрънкулки, гривни и колани. Поместена бе и снимката на маймунката на момчето, която се казваше Беано.

Името на момчето бе Тимоти Дейви. Беше на четиринайсет години.

В нашия кауш пристигна след няколко дни — вече знаменитост. Неждет се опита да го запознае с правилата, но около него се събра цяла тълпа да зяпа дългурестата му младежка фигура. Някой го попита дали Беано обича хашиш.

— Добре, добре. Чакайте малко де — каза Тимоти. — Успокойте топката, братлета. — Прибра се в една килия и седна на леглото.

Удивително. На четиринайсет години, а не позволява на никого да му се налага.

След два-три дни открих, че докато е бил в Индия, е научил йога. Дадох му на заем няколко книги. Бързо се сприятелихме.

Не след дълго Тими се яви в съда. Прокурорът поиска петнайсет години. Английската преса моментално отрази процеса. Англичаните бяха възмутени, че ще държат в затвора едно четиринайсетгодишно момче заедно с по-възрастни закоравели престъпници. Като мен.

— Мектуп! Пощата.

— Тими — каза пазачът и му подаде един пакет. — Тими — още един. — Тимоти. Тими. Тими.

— Дявол да ме вземе! — измърмори Тими. — Все библии. Защо всички ми пращат само библии?

— За да те запазят непокварен — отвърнах аз.

— Господ да ги убие! Защо не вземат да ми пратят малко научна фантастика?

Един ден вратата на кауша се отвори и се чу подсвирването на Харпо Маркс. Втурнах се надолу по стълбите.

— Попай!

Той се ухили, подсвирна и ме потупа по гърба.

— Виж! — И вдигна тениската си. Имаше белег в долната част на гърба и един до врата. Последният удар на Мехмед го бе улучил отпред, точно над сърцето.

— Извадил си късмет. Предполагам, че го знаеш.

Попай само подсвирна.

Слухът стигна по безжичния телефон до нашия кауш. Охраната направила проверка в едно отделение. По средата на двора до отводнителната решетка забелязали прясно изкопана пръст. Разровили дупката и намерили пистолет, няколко ножа, купища хапчета и голям самурайски меч. Мисля, че самурайският меч им бе дошъл твърде много. Затова управата на затвора реши да циментира всеки непавиран квадратен метър. След два дни от другата страна на стената се появи огромен кран. Дойдоха работници да разкопаят старата настилка и да я заменят с нова, циментова. Няколко от тях се разхождаха нагоре-надолу по стената. Целият кауш се изуми, когато се чу някакъв глас с немски акцент да раздава команди на турските работници.

— Я, я — викаше той. После продължаваше да ломоти на турски. Вебер. Той надзираваше цялата работа!

Следобед седях с часове на двора. Гледах как Вебер ходи наперено напред-назад по стената и се разпорежда с турските работници. Беше се сдобил с невероятна власт.

Строителството продължи няколко дни. Но един следобед забелязах, че Вебер го няма на обичайния му команден пост върху стената.

Вечерта не се появи за сайъм. Не беше необичайно. Той често оставаше да работи до късно из затвора. На другата сутрин Неждет, отговорникът, съобщи новината. Вебер бил избягал. Казал на директора, че трябва да отиде в града за материали — което бе правил няколко пъти и преди. Затова директорът не се разтревожил, когато Вебер се забавил повече от допустимото. Ако е имал кола и готов паспорт, сигурно е бил вече в Гърция, когато директорът се е сетил да се усъмни.

Браво на Вебер. Всички ни измами. Още от момента, когато дойде в кауша, имаше своя игра. Най-напред се постара да го намразим, за да го оставим на мира — направи всичко възможно да спечели доверието на директора.

А после бай-бай.

Дяволски му завиждах.

На втори август, тристотния ден от арестуването ми, седях тихо на леглото и се мъчех да размишлявам. Представях си как Лилиан изкачва красивите скалисти планини на Британска Колумбия и се надявах, че се сеща за мен. Надявах се, че усеща присъствието ми. Но се чувствах странно тъжен и разтревожен. Не можех да разбера защо.

След няколко седмици получих писмо. Лили беше в болница в Солт Лейк Сити. Като изкачвали една планина, се подхлъзнала и паднала върху ръба на глетчер. Пикелът й се забил в дясната скула точно под окото. Нещастието се случило на втори август.

Откарали я със самолет в Солт Лейк Сити за пластична операция. Уверяваше ме, че лицето й щяло да се оправи, преди да я видя отново.