Били Хейс - Среднощен експрес

Ариф ме претърси грубо. Друг надзирател ме сграбчи за ръката и ме поведе по коридора към кауша на чужденците. Тракна ключ. Вратата се отвори. Надзирателят ме бутна вътре.

Тежката желязна врата хлопна зад гърба ми.

Минава ден след ден. Цяло лято от моя живот отиваше нахалост.

Чарлс ни писа от Имрали. Май наистина беше щастлив, че ще работи на острова, докато изтече присъдата му. Можел да плува в обедната почивка. В петък правел дълги разходки из острова. Храната била добра. По цял ден консервирал пресни плодове и зеленчуци и можел да яде от тях колкото си иска.

Писмото му ме накара да се замисля.

— Макс, какво ще кажеш за Имрали? — попитах аз.

— Мисля, че не е лошо. Ако обичаш да работиш.

— Не. Става дума за бягство.

— Искаш да кажеш да се чупиш?

— Да. Да фъзна.

— Неее. Брегът е поне на трийсетина километра. А дори да стигнеш някак до него, още ще си в Турция. Какво ще правиш след това? На Имрос е по-добре.

Имрос беше затвор на друг остров. Но се намираше до западния бряг на Турция в Егейско море, само на петнайсетина километра от някои гръцки острови. Ето ти една хитра възможност. Имрос бе категоризиран като „открит“ затвор. Сигурно нямаше да мога да получа разрешение за преместване, докато присъдата ми не наближи края си, когато вече ще е безсмислено да бягам. Тогава щеше да е все едно.

С Макс взехме да умуваме как да се чупим, като прехвърлихме всички възможни и невъзможни начини. Понякога той не беше на себе си и говореше несвързано. Но друг път изглеждаше наистина готов да опита. Взираше се с мъка през дебелите стъкла. Оплакваше се, че от гастрото започнал да ослепява. Каза, че има нужда от истински морфин за разнообразие. Когато измъкна крадешком една турска карта, бях смаян; тогава разбрах какво означава това — Макс най-после ми имаше доверие.

Един ден отново ме изненада, като извади измежду връзка писма няколко чертежа.

— Планът на затвора — обяви той простичко.

— Откъде си ги взел?

— Преди време тук имаше един австриец. Архитект. Помагаше на турците да построят някои работи. Даде ми да ги прерисувам.

Разгледахме ги внимателно. Шахтата за кухненския асансьор водеше на долния етаж. И после наникъде. До свободата щеше да има прекалено много пазачи и куршуми. Ако съществуваше обаче някакъв начин, по който да се доберем до покрива на кауша, можеше и да успеем. Стигаме до края на главната стена и се прехвърляме от другата страна. Щеше да ни трябва въже. Но как да се качим на покрива?

Съгласихме се неохотно, че да избягаме направо от „Сагамалджълар“, е почти невъзможно. Вероятността да ни застрелят беше доста голяма. Всеки план би бил прекалено сложен. А охраната на кулите имаше картечници. Въпреки това прери-сувах скиците и ги скрих сред другите хартийки в дневника си.

Разработихме плана „ЛСД“. Можехме да поискаме да ни преместят в Карс, затвор в другия край на страната, близо до източната граница на Турция. Дотам щеше да се наложи да пътуваме два дни с влак. Сигурно щяха да пратят по двама войници да ни пазят. Макс още имаше ЛСД от наркотиците, изпратени му с „Отвъд доброто и злото“. Аз също пазех моето парче в подвързията на дневника си. Ако успеехме някак си да го пуснем в храната или питиетата на войниците, можехме и да избягаме. Казваме им просто: „Извинете“, и се измъкваме, докато те се любуват на цвета на релсите. Нямаше да има нужда от насилие. Проблемът беше, че вероятно щяхме да тръгнем от „Сагамалджълар“ сутринта, а щеше да е най-добре да изчакаме до вечерта, за да осъществим намеренията си. Но тогава щяхме да бъдем по средата на Турция. Черно море щеше да е на север. Съветският съюз на изток. Все едно, аз и без това не можех да претендирам за преместване, преди да дойде тасдикът ми, документът, с който Върховният съд официално потвърждаваше присъдата. Но планът „ЛСД“ оставаше в резерва. Прерисувах си и картата.

На Макс повече му допадаше идеята да отиде в болница и да се опита да избяга оттам. Всъщност Макс просто предпочиташе да влезе в болница.

Отново се сетих за „Бакъркьой“. Ако можех по някакъв начин да се върна в лудницата, струваше ми се, че наистина ще успея да избягам. Може би ще успея да се кача на западната стена и по нея да стигна до входа на тринайсето отделение.

Но колкото и дълго да разговаряхме, накрая винаги опирахме до един и същ проблем. Дори да се измъкнехме от затвора, пак си оставахме в Турция. А в Турция нямахме приятели. Освен ако успеех да убедя Патрик да ми помогне отвън. Знаех как ще реагира. Ще започнат да му се привиждат сцени от „Граф Монте Кристо“.