Били Хейс - Среднощен експрес

Внезапно дочух викове от кухнята и рязко обърнах глава. Носеха се крясъци, висок говор и ругатни. Тичаха хора. Изведнъж шумът стихна и настана гробна тишина. Бавно и предпазливо се прибрах вътре.

Двама мъже мъкнеха Попай към вратата на кауша, а отвън един пазач викаше за носилка. Тениската на Попай бе изцапана с огромни яркочервени петна, от които на пода се образуваха локвички. Беше в съзнание, но като че изглеждаше уплашен. Наблюдавах как го изнесоха от кауша. После тръгнах към кухнята. По масите седяха затворници и мълчаха. Някои още дояждаха хляба си. Една от масите беше празна. Цялата бе в кръв.

— Какво стана? — попитах аз.

— Мехмед — отвърна кратко някой. — Приближи се към Попай в гръб и го намушка.

— Къде е Мехмед?

— Излезе на двора.

— Какво? И вие нищо ли не направихте?

— Какво можехме да направим? Притъмня ми пред очите от яд.

— Какво ви става бе, момчета? — изкрещях. — Нима ще оставите турците всички ни да убият, да ни накълцат на парчета, а? Защо не се хвърлихте срещу него, или не го ударихте с нещо? Как можете да си седите и да ядете?

Арне се опита да ме успокои. Но аз го отблъснах. Изтичах на двора. В „Бакъркьой“ може да бях луд, но сега направо бях бесен. Мехмед се разхождаше нагоре-надолу из двора с ръце в джобовете. Наблизо стояха някои от неговите приятели капидиите.

— Дели! — изкрещях му аз през двора. — Луд! Педераст такъв! — Търсех най-обидните думи, които знаех. Не можех да си простя, че не се бях научил да ругая на турски както трябва.

Но Мехмед и бездруго ме зяпна. Трудно беше да наречеш някой турчин смахнат педераст и да ти се размине. Но когато турчинът е капидия, и то с невероятно високо мнение за себе си, и когато приятелите му гледат, простъпката е много сериозна. Емин се спусна да ме успокоява. Но аз го блъснах. Той падна на цимента. Мехмед спря да се разхожда. Обърна се към мен.

— Уили — чух гласа на Арне зад гърба си. — Ножът още е у него.

О, боже! Няма да помогна на Попай, ако и мене ме намушкат. Трябваше ми сопа или нещо друго. Каквото и да е.

Мехмед направи крачка към мен. Ножът проблесна в ръката му. Изведнъж някакви ръчища ме сграбчиха отзад, повлякоха ме и ме блъснаха в стената. Останах без въздух. Смътно видях мечешкото лице на Хамид. Огромната му месеста ръка замахна към мен.

Бам! Удари ме с все сила. Треснах се здраво в стената. Бам! Цапна ме с опакото на ръката. Главата ми се завъртя от болка, а пред очите ми изскочиха искри. После се развика на Емин и на другите пазачи и се разпореди нещо. Натикаха всички чужденци обратно в кауша и ни заключиха. Следобед щяха да ни преместят в нов кауш от същия казармен тип, от другата страна на детския. Пак щяхме да делим двора с децата.

Директорът Мамур издаде строга заповед. Да не се мешат повече турци с чужденци в кауша. Това беше награда. Емин трябваше да си иде. Мамур определи един сириец на име Неждет за нов мемизир, отговорник на кауша. Той знаеше добре много езици и бе високообразован. Излежаваше присъдата си от дванайсет години и половина за шпионаж в турската армия. Беше единственият затворник в кауша на чужденците, който нямаше какво да крие. Не се интересуваше нито от наркотици, нито от секс. Дори не играеше карти.

Главата ме цепеше от ударите на Хамид. Събрах си нещата. Направо ми се плачеше за Попай. Но Макс скоро довтаса с новина.

— Неждет е научил нещо от лечебницата — обяви той. — Казали, че Попай ще се оправи. Нямало да умре. Сигурни са.

Седнах на леглото успокоен. Макс се наведе и разгледа подпухналото ми лице, където ме беше ударил Хамид.

— Тоя Хамид е животно. Но днес ти направи услуга — промърмори Макс.

— За какво говориш?

— Той ти спаси живота, момче. Не разбираш ли? Затворих очи и си спомних ножа в ръката на Мехмед.

Съдът. Поредно заседание, пълна неразбория от турски думи, които се разменяха навсякъде наоколо. Съдбата ми се решаваше пред мене. Бях безсилен да говоря. Йешил ми направи знак да стана. Чух съдията тържествено да произнася думата дьорт, четири.

— Четири години и два месеца — каза ми Йешил. — За притежаване на хашиш. Това е добре. Прокурорът искаше да те подведат за контрабанда.

Петдесет месеца. Щяха да намалят една трета за добро поведение. Значи щях да лежа трийсет и три месеца и една седмица. Щях да бъда свободен на 17 юли 1973 година. След повече от две години.

Бях ужасен. Догади ми се, когато войниците ми сложиха белезниците. През целия път обратно по истанбулските улици до „Сагамалджълар“ гледах с изцъклени очи и мълчах.