Били Хейс - Среднощен експрес

Много говорихме за религията. Той ми препоръча няколко книги, озаглавени „Мистично християнство“. Даде ми на заем някои. За първи път взех да разбирам, че Христос е човек. Истински човек. Свръхсъзнателен, буден, сериозен, жив, с една дума, личност. Тази представа се различаваше напълно от онази, с която бях възпитан.

— Когато бях на тринайсет години — разказах на Арне, — в училище дойде един свещеник. Той поговори с всички момчета. Изразяваше се с куп хубави думи, но едва накрая разбрахме какво всъщност ни разправя. Обясняваше ни, че ако онанираме, ще отидем в ада. Беше невъзможно да не онанираме. Но след това ужасно страдах. Знаех, че съм извършил смъртен грях.

— Колко тъжно — забеляза Арне.

— Да. Накрая просто трябваше да заявя мислено на този свещеник: „Айде де! Как може да ми разправяте, че нещо е смъртен грях, когато е толкова приятно?“ Не стига това, ами отгоре на всичко ни каза, че е смъртен грях дори само да си помислиш за онаниране. Дори да не го правиш. А как можеш да мислиш за друго, когато си на тринайсет години? Ами щом ще гориш във вечен огън независимо дали го вършиш, или само мислиш за него… значи е все едно? Тогава по-добре да го правиш. Поне ще носиш вина за нещо, достойно да бъде наречено грях.

— Сексът е жизнено необходим — каза Арне. — Цялата енергия идва от физическия център. Това е сексът. Трябва да насочваш и направляваш тази енергия. Ако не я владееш, тя може да те съсипе. Но не бива и да я пилееш. Трябва да поддържаш равновесие между всичките си центрове. И прекалено малкото секс, и прекалено многото, и двете ще нарушат равновесието ти. Същото е и с разума, и с чувствата. Трябва да ги уравновесяваш. Да са в хармония. Изгледа ме внимателно.

— Интелектуалният ти център се намира в пълен безпорядък — рече накрая той. — Ти го замъгляваш. И аз едно време правех същото.

— Какво?

— Хашишът. Употребяваш го, за да се откъснеш от действителността. А ти трябва тъкмо обратното.

Замислих се дълбоко над думите му. Отдавна пушех хашиш. През последните години в колежа и през времето, докато обикалях света, той се бе превърнал в почти неделима част от живота ми. В затвора набавянето му беше трудно и често свързано с риск. Но Зиат и другите осигуряваха достатъчно и той се превръщаше в сравнително постоянен навик. Търсех го, за да избягам поне емоционално, ако не физически от затвора. Какво ще стане, ако го зарежа? Към него човек не се пристрастява физически, но може да се съсипе емоционално. Осъзнах, че обективно погледнато, хашишът бе причина за повечето ми неприятности. А и ако продължавах да го пуша, рискувах пак да ме бият и да лежа по-дълго.

Седнах по турски на леглото и спокойно обмислих положението.

— Добре — рекох на Арне. — Не обещавам да се откажа завинаги, но ще опитам да видя какво е да не пушиш.

— Едновременно с това — предложи Арне — зарежи и тъпите цигари.

Съобщение за свиждане. Татко. Втурнах се в стаята. Той стоеше зад масата. До него беше Уилард Джонсън. Толкова бях погълнат от плановете си, че дори забравих да поздравя.

— Татко! Видя ли се с мистър Франклин? Искам да потърсиш Йохан от мое име. Трябва да се срещнеш с него и да говорите. Обади се и на мисис Келебек. И…

— Ей, чакай малко — прекъсна ме татко. — Дори не ме попита как е майка ти. — Татко ме накара да седна на един стол. Заприказвахме за дреболии. Прочетох измяната по умореното му лице.

— Не си се видял с мистър Франклин, нали? Той поклати глава. Едва не му изкрещях.

— Татко… защо?

— Говорих със свещеника. Каза, че ако ти дам парите, все едно да ти подпиша смъртната присъда. Много мислих за това. С майка ти проляхме реки от сълзи и се молихме. Не, Били. Не. Остава ти само още една година. Не можем да ти позволим да го направиш.

Пред очите ми падна червена пелена. Не ме интересуваше дали Уилард ще разбере разговора ни, или не.

— Татко, ще го направя — обещах аз. — Ще се измъкна оттук по какъвто и да е начин. Със или без твоята помощ.

Татко беше на ръба да се разплаче.

— Моля те, Били — умоляваше ме той. — Почакай. Моля те, почакай. Ходих в Министерството на външните работи. Нашият посланик тук, Макомбър, следи твоя случай много внимателно. Смята, че ще може да убеди турското правителство да те пусне по-рано.

— Защо не си ми казал досега?

— Аз самият го разбрах едва преди няколко дни.

— Но не е сигурно?

— Да. Мълчание.

— Тагко, научих доста за турците. Не им вярвам. Това не са нашите Съединени щати.

— А, значи най-после си започнал да цениш страната си.