Били Хейс - Среднощен експрес

Поклатих глава.

— Трябва да изровя отнякъде.

Казах му за Зиат. Джоуи отиде в чайната да говори с йорданеца. Върна се с едно парченце страшно намръщен.

— Дяволски скъпо е — измърмори той. — Трябва да си намеря по-добър източник.

Вечерта играхме покер. Джоуи заложи костюма си срещу 125 лири. Извадих дамска кента. Нямаше да е необходимо да вземам дрехи на заем при следващото си явяване в съда.

За нула време Джоуи и Зиат станаха смъртни врагове. Една сутрин с Джоуи бяхме излезли на двора, където чухме някаква врява. Зиат крещеше на едно от децата, че се блъснало в него и той разлял чашата чай, която носел на някакъв клиент. Няколко деца тръгнаха подир Зиат към нашия кауш. Взеха да надничат през прозореца и да го дразнят. Едно го нарече педераст.

Зиат изтича на двора побеснял. Разблъска децата от прозореца. Едно падна на земята. Зиат се засили да го ритне в корема. Изведнъж откъм детския кауш се разнесе войнствен крясък и оттам се втурна Чабран, самозваният водач на турските малолетни престъпници. Чабран бе на петнайсет години и бе тренирал вдигане на тежести. Малко мъже от нашия кауш бяха навити да си имат работа с него. Чабран се нахвърли върху Зиат. Размаха юмруци и го притисна до стената. Зиат закрещя от болка. Юмруците на Чабран го улучиха в корема, в слабините, после в едното око. Най-накрая дойде Неждет и ги разтърва. Заповяда ни да се приберем в кауша, заключи вратата и остави децата на двора. Но Чабран, който още не беше уталожил яда си, изпочупи стъклата на всички прозорци. През цялото време крещеше турски ругатни. Нито един пазач не го закачаше. Неждет ни държа вътре, докато кръвта от нарязаните ръце на Чабран потуши гнева му и той се остави Неждет да го заведе в лечебницата.

Неждет отново ни пусна на двора. Зиат се върна в чайната си. Но из двора продължаваха да обикалят деца, като тъпчеха натрошените на малки парченца стъкла и мърмореха под носа си против Зиат.

Както обикновено Неждет се опита да подходи разумно към една неразумна ситуация. Пресрещна групичка разгневени деца и се помъчи да ги изслуша. Бърборещите едно през друго хлапета като че не можеха да го накарат да разбере. Неждет се разсърди и обвини едно, че е наплюло Зиат през прозореца.

Джоуи изтича при тях.

— Това е смешно бе, човек — каза той на Неждет. — Зиат тормози децата. Бие ги. А и нас всичките ни мами с чая. Долива го с вода. Децата се оплакаха от чая му.

Зиат дотърча и се опита да напсува Джоуи на своя нескопосан английски.

— Дявол вземе, млъкни! — запелтечи той.

Бам! Юмрукът на Джоуи се стовари без никакво колебание. Улучи Зиат право в носа и той се строполи сред тълпа от деца. Те заквичаха от удоволствие. От този момент Джоуи стана техният герой.

В кауша пристигна още един нов затворник. Казваше се Жан Клод льо Рош. Бяха го задържали, за да го екстрадират във Франция по обвинение в злоупотреби. Беше елегантен и изискан около четирийсетгодишен господин. Макар да изглеждаше съвършено здрав, веднага заяви на Неждет, че е болен от туберкулоза и трябва да отиде на лекар. Оттогава веднъж седмично ходеше на лекар. Понякога прекарваше по цял ден там. Освен това имаше дълги свиждания с един човек на име Сагмир, за когото се говореше, че е голям капидийски адвокат. Разправяха, че Сагмир може да уреди почти всичко.

Веднъж, когато имах свиждане с консула, Жан Клод пък имаше свиждане със Сагмир. Жената на Жан Клод също бе дошла. Тя бе фина дребна виетнамка с дълга черна права коса. Кожата й бе с цвят на праскова. Моментално се влюбих в нея.

След четири-пет седмици Жан Клод обяви, че го изпращат в болницата срещу затвора. Състоянието му се било влошило.

Нуждаел се от специално лечение. На мен все още ми изглеждаше напълно здрав.

Десет дни след отиването си в болницата Жан Клод избяга. Изглежда, никой не знаеше как. Една нощ просто изчезнал от заключеното и охранявано затворническо крило. Трябваше да минат две-три седмици, докато науча цялата история от Макс, когато дойде от диспансера на посещение. Според капидиите — приятели на Макс, бягството било скроено от Сагмир. Още първата вечер в болницата Сагмир се появил на вратата в затворническото крило. Разкошната жена на Жан Клод също била с него. Носели му кошница с храна. Какво можел да каже пазачът? Зяпал апетитната виетнамка и разрешил на Жан Клод да отиде до вратата и да си вземе кошницата с продуктите.

Всяка вечер в продължение на десет дни Сагмир докарвал жената в болницата с поршето на Жан Клод. Пазачите очаквали с нетърпение посещенията на елегантната виетнамка. Една вечер Жан Клод казал на пазача: „Виж какво, искам да бъда за малко с жена си. Нали разбираш какво имам предвид? Но не мога да го направя тук. Искам да сляза с нея долу в колата. Като гаранция, че ще се върна, ето ти хиляда лири.“