Били Хейс - Среднощен експрес

— Горе главата, Уили.

— Ще се старая, Арне.

После ми махна с ръка и си отиде.

— Тими е избягал! — каза ми Неждет една сутрин. — Чух го по радиото.

— Чудесно! Как го е направил?

— Не знам със сигурност. По радиото съобшиха, че просто е излязъл от детския затвор снощи след сайъм. Оттогава никой не е чувал нищо за него.

— Просто великолепно! Знаех си, че ще се измъкне. Сечеше му пипето на това момче.

Но не излезе толкова умно. Вечерта в новините съобщиха за сензационното бягство и залавянето на Тимоти Дейви. Изглежда, майка му и някакъв приятел организирали бягството. Срещнали се с Тими, след като се измъкнал от слабо охранявания затвор. Сложили му дългокоса перука и го облекли в женски дрехи. Имали фалшив паспорт за него. Опитали се да го прекарат през контролно-пропусквателен пункт на турско-иранската граница. Обаче паспортът, който намерили, бил в списъка на търсените. Майката на Тими и приятелят й минали първи. Но Тими го хванали.

Турците го изпратили в друг детски затвор в Измир. Този път добре охраняван.

Малко по-късно чухме, че четири от момичетата, затворени миналия декември в Антакия, са пуснати под гаранция. Блазе им. Но тримата, които карали фургоните: Робърт Хъбард, Кати Зенц и Джо Ан Макданиъл, още се намираха в тамошния затвор. Хъбард твърдял, че двете момичета са невинни. Но в съда не му повярвали.

Дните минаваха бавно и еднообразно. Тасдикът ми още не беше пристигнал. Когато бях потиснат, това ме тревожеше. Но Сагмир действаше по въпроса и аз знаех, че си го бива. Нямаше да има проблеми. 17 юли бе Денят на независимостта.

С приближаването на лятото въздухът взе да става приятен и чист. Бях готов за свободата. Мислех ясно. Почти от осем месеца не пушех хашиш.

На 24 май станах рано както обикновено и се заех с първата си задача за деня. С дебел червен флумастер зачеркнах цифрата 54 на календара си. После слязох долу за упражненията в йога и медитация. Кратка разходка из двора, закуска, сетне малка изненада. Съобщение за свиждане. Който и да беше дошъл, чакаше в адвокатската стая, а не в кабинките.

Кой ли е? Йешил? Тасдикът ми? Дали е пристигнал най-после? Днес ли ще разбера най-сетне, че на 17-и ще получа свободата си?

Влязох в стаята за свиждане и видях Уилард Джонсън. Лицето му не беше розово както обикновено, а мрачно и посърнало. Какво ли е станало?

— Седни за малко — промълви той. — Имам лоша новина за теб.

Дали не се е случило нещо вкъщи? Умрял ли е някой? Уилард преглътна с мъка. Явно не искаше да каже това, което имаше да казва.

— Известиха ни, че Анкара е отхвърлила присъдата на истанбулския съд. Взели са решение да се явиш пред нов съд в Истанбул. Той ще трябва да се съгласи с молбата на Анкара… по-точно с искането й.

— Какво е то? Бавен, колеблив глас.

— Искат… искат… доживотна присъда…

— Дайте ми една цигара.

Предложи ми една от своите „Камъл“. Дръпнах силно и едва не се задавих.

— Адвокатите ще дойдат тази седмица — каза Уилард.

— Кога е делото?

— В началото на юли. Но тогава нищо няма да стане.

— Защо?

— Ние го отлагаме. Тоест адвокатите. Няма да се явят. Ще бъде друг съдия. Той не е запознат със случая. Ще се принуди да отложи процеса до септември. А тогава ще се върне титулярът. Вече сме говорили с него. Той ще направи единственото, което му позволява законът. Ще намали присъдата на трийсет години.

Трийсет години.

Уилард замълча. Нямаше какво да си кажем. Продължихме да пушим.

— Искаш ли нещо от бюфета?

— Не.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Мълчание.

— Съобщихме на близките ти.

— Да. Благодаря. Можем ли да обжалваме?

— Да. Адвокатите ще го направят. Но е все едно. В съда има трийсет и пет съдии. Двайсет и осем от тях са гласували за доживотна присъда.

Върнах се в кауша вцепенен, замаян, като в транс. Седнах на леглото. Дойде Попай.

— Кой ти беше на свиждане? — попита той.

— Уилард Джонсън.

— Какво искаше?

— Имаше да ми съобщи една новина.

— Добре ли си? Какво е станало?

— Спомняш ли си за тасдика, който все не идваше? Днес се е получило известие от Анкара, че не одобряват четирите години. Сега ще трябва да се явя отново в съда. Сто процента ще ме осъдят доживот.

— Какво? Занасяш ли се? Не може да ти дадат доживотна.

— Джонсън вече е говорил със съдията. Ще я намали на трийсет години. Това е всичко, което може да направи.

— Боже господи!

— Дай ми малко цигари.

— Разбира се. Мълчание.

— Уили, какво мога да ти кажа? Гечмиш олсун, братко. Дано да минат бързо.