Били Хейс - Среднощен експрес

Спокойствието през последните шест месеца също щеше да е много приятно, макар че Арне щеше да ми липсва. Учех го на йога. Бяхме си създали сутрешен режим.

Аз се събудих пръв и си обух гащетата. Отидох бос до леглото на Арне и сложих ръка на рамото му. Той се събуди веднага и се усмихна. Взехме одеялата си и слязохме тихо долу в празната стая. Застанах до прозореца и задишах дълбоко чистия утринен въздух. Арне се усмихна.

Стоеше мълчаливо, леко отпуснат. Дланите му бяха стиснати под брадата. Бавно се изправи на пръсти и протегна ръце над главата си. Това бе изходната стойка, при която тялото поздравява деня. Аз също се изправих и бавно се повдигнах на пръсти. Прострях ръце нагоре и встрани, достатъчно високо, за да стигна слънцето. Изпълнихме цял комплекс от пози.

След около час Арне свърши. Седна в позата лотос, за да ме изчака. Приключих и се настаних срещу него. Дишахме бавно. Телата ни се бяха отпуснали. Не мислехме за нищо. Бяхме се съсредоточили в себе си. Погледнахме се в очите. На лицето му се появи усмивка. На моето също.

„Затвор, манастир, метох, клетка…“ — каза веднъж Арне.

Знаех какво има предвид. Всяко едно от тези неща може да бъде затвор. Въпрос на виждане. Всичко зависи от гледната точка.

Понякога рано сутрин просто седяхме. Друг път се любехме… После Зиат ставаше и затопуркваше по стълбите. Вълшебното време от деня бе свършило, манастирът отново се превръщаше в затвор.

Английските и турските официални представители най-сетне стигнаха до споразумение по въпроса за младия Тимоти Дейви. Щяха да го преместят в детски затвор с минимална охрана в покрайнините на Анкара.

— Сигурно живот ще си живея — каза той, докато си събираше багажа. — Не повече от два-три месеца, струва ми се. Мама ще ме измъкне.

— Успех, Тими. Дръж се и кротувай. Ще чакам отново да прочета нещо за теб във вестниците.

— Благодаря, Уили. И на теб всичко хубаво. — Той ми махна с ръка.

На 8 април 1973 година откъснах голям лист от един скицник, който консулът ми бе донесъл. Внимателно написах в обратен ред цифрите от едно до сто. С взетите на заем от Арне цветни моливи нарисувах ярка дъга, която започваше от последния ден. Залепих листа на видно място отстрани на шкафчето си и седнах да му се полюбувам. Отсега нататък всеки ден щях да зачерквам по една цифра. На 17 юли щях да бъда свободен.

Почти бях забравил за въжето, скрито под шкафчето. Плановете на затвора и пилата, пъхнати в дневника ми, вече изглеждаха ненужни. Но все пак ги пазех. Преди да си тръгна, може да ги дам на Попай или Джоуи, или пък на Макс. На някого могат да свършат добра работа.

Лилиан ми написа мило писмо от Аляска, където приключваше работата си с кучешките впрягове. Споменаваше за плановете си да замине за Швейцария и да си намери работа в Алпите, където ще може непрекъснато да се катери и да кара ски. Пишеше, че през лятото може да се срещнем. Да прекараме известно време в Мароко. Да лежим заедно на плажа и да се печем. Чудесно. Да бъдем в едно легло нощем. Разкошно.

Животът се превърна в мечта. Виждах как ставам сутрин, прекарвам деня по обичайния начин и си лягам вечер. Скоро щях да се събудя след три дълги години. И да бъда свободен. Светът ще ме чака, нов и интересен. Можех да изтърпя още няколко месеца.

Невероятно. Смайващи новини. Арне се връщаше вкъщи! Пазачите неочаквано дойдоха и му казаха да си събере багажа.

— Арне, какво става? — попитах слисан аз.

— Успели са, Уили! — отвърна той. — Ще ме преместят в шведски затвор. Шведският посланик се занимава с този въпрос повече от година. Не мога да повярвам.

— Защо не си ми казал досега?

Той ме погледна и престана да се усмихва.

— Не бях сигурен. Не исках да говоря за това, да не би нищо да не излезе. Нали ме разбираш?

— Да, разбирам. Но всичко е толкова неочаквано. Ще ми… ще ми липсваш, Арне.

Той отново се усмихна.

— Знам, Уили. И ти на мене. Но ще се оправиш. Не ти остава много.

— Да. Слушай, колко смяташ, че ще те държат там. Арне се засмя и ми прошепна:

— Затворите в Швеция са такива, че на хората не им се излиза. Но сигурно не повече от няколко месеца, колкото да не е без хич. После ще ме пуснат.

Не взе много багаж. Раздаде почти всичко. На мен ми подари китарата си.

— Дано си се понаучил да свириш, когато отново се срещнем — каза Арне.

Засмях се.

Той прибра багажа си и обиколи кауша, да се ръкува с всички. Чаках до вратата в коридора. Очите му бяха насълзени, когато се прегърнахме.