Били Хейс - Среднощен експрес

Купих си портокал и кисело мляко за обяд, като зарязах воднистата картофена супа, която предлагаше болницата. Разделих се с Якуб и се върнах на леглото си. Обелих портокала и хвърлих корите на пода. За тях скочиха трима. Сбиха се кой да ги вземе. После се отдалечиха и ме загледаха жадно, докато ядях киселото мляко. Оставих малко на дъното на кофичката. Предложих го на един, който клечеше до краката ми. Втурна се към мен, но после се поколеба. Протегнах кофичката. Той я грабна и избяга, за да я оближе в някой ъгъл.

В най-отдалечената част на зданието, между продавачите и клозетите, забелязах стълба. Когато я посочих, Якуб каза: „Пис“ и отмина. Реших да видя какво има там.

Извитите стълби бяха тъмни, влажни и хлъзгави като покрита с мъх ската. Докато слизах бавно надолу, постепено ме обгръщаше тъмнина. Намерих се в мрачна средновековна тъмница, ниска, потискаща стая, която сякаш бе натъпкана със загубени души. Две мънички голи крушки осветяваха съвсем слабо само едната страна на помещението. В другия край мъждукаше тумбеста печка; тя очертаваше със странна оранжева светлина неясните силуети на хора с изпити лица. Погледът ми попадна на безброй огнени очи, които се взираха невиждащо.

Ниският таван просто ме смазваше. Още в първия миг ми се прииска да избягам. Но потиснах страха си и се насочих към единия край на стаята. Опрях гръб на стената. Когато очите ми свикнаха с мъждивата светлина, видях множество мъже да обикалят бавно и мълчаливо в кръг в посока, обратна на часовниковата стрелка, около една колона в средата на помещението. Други се бяха сгушили до тумбестата печка. Трети пък стояха наблъскани върху ниска дървена платформа във формата на буквата „L“, която се простираше по продължение на две от стените.

Повечето бяха голи, а по слабите им колене, лакти и задни части се забелязваха открити рани. Други стискаха парчета от почернели чаршафи. Бяха по-тихи от онези горе. Осъзнах, че съм стигнал до най-долното стъпало в йерархията на лудите в „Баккъркьой“. Това бе дъното на кафеза. Тези хора не ставаха дори за третата стая горе. Те наистина бяха прокълнатите. Чу се писък, когато един гол се опита да се присламчи до тумбестата печка и го бутнаха до горещото желязо. Той изрьмжа и размаха юмруци. Няколко души го блъснаха сърдито. Той се опита да им отвърне, но накрая се дръпна с хлипане.

Колоната беше най-важното нещо в целия сутерен. Зловеща и тантуреста, тя крепеше надвисналия таван. Тихото, непрестанно движение на хората около нея почти ме хипнотизира. Помислих си, че е колело. Но спиците му—хората — бяха пречупени. Гледах като омагьосан как колелото със счупените спици се върти по пътя си за никъде. Постепенно усетих, че нещо ме тегли към него. Изоставих безопасното си място до стената и се присъединих към процесията. Вмъкнах се съвсем лесно в кръга на обикалящите. Носехме се като течението на мудна, безумна река. Очите ми гледаха в пода. Наблюдавах как краката ни следват някакъв вцепеняващ, но успокоителен ритъм. Погледнах хората около себе си. Приличаха на стари товарни коне, които продължават да тъпчат по същия път дълго след като юздите им са махнати. Много лесно можеше да станеш част от този кръг на лудостта.

Обикалях почти цял час. Но не исках да отсъствам от леглото си твърде дълго. Лекарите можеха да ме потърсят. Върнах се горе и преговорих параноичното бръщолевене, с което щях да им изляза.

Денят едва се влачеше. Следобедът премина във вечер. Но лекарите все не идваха.

От една цепнатина в дървения капак на счупения ми прозорец гледах западната стена и дупките в мазилката й ме приканваха да се покатеря по нея. Видях как слънцето се скри зад стената, за да огрее другата половина на света, която толкова много ми липсваше.

Но тринайсето отделение бързо прекъсна мислите ми. Двама-трима мъже се промъкнаха до съседа ми — онзи, който седеше на леглото си и непрестанно се клатеше и мънкаше нещо на броеницата си. Изведнъж единият грабна броеницата му и я хвърли на друг.

— Аллах! — изохка старецът с отвращение. Стана от леглото и хукна подир броеницата си. — Йок, йок, йок — молеше той мъчителите си, докато се препъваше между леглата.

В играта се включиха и други, като си прехвърляха броеницата из стаята току под носа на притежателя й.

— Бърак! — изкрещя той и подутият му нос почервеня.

Горкият човек направо обезумя. Трябваше на всяка цена да си вземе броеницата. На лъскавото му плешиво теме изби пот. Движенията му станаха по бързи. Вбеси се. За него работата не беше шега. Изведнъж изрева и се хвърли към броеницата си, като разблъскваше леглата и хората по пътя си. Скачаше върху спящите и риташе всеки, който се опитваше да го спре.