— Кой знае? — вдигнах рамене, като се опитах да си придам нехаен вид. Мускулите ми се стегнаха. — Откъде знаеш английски?
— Учил съм. Навън.
— Какво правиш тук? — попитах аз.
— Докараха ме.
— Кой?
— Те.
— Аха, ами отдавна ли си тук?
— Да, от много отдавна. Много беше приказлив, няма що.
— Защо не си отидеш?
— Не мога. Те не ме пускат.
Не можех да кажа, че не са прави. Явно беше побъркан. От очите му ме побиваха тръпки. Бяха набраздени от изпъкнали червени жилки като малки сурови яйца. Дори само от разговора с него се чувствах неловко.
— И теб няма да те пуснат.
Не знаех откъде има тези сведения. Но самодоволното му уверено държане ме ядоса.
— Ти пък откъде знаеш? Ще ме пуснат.
— Не, никога няма да те пуснат. Ще ти обещаят, но ще останеш. Никога няма да си отидеш оттук.
Обърнах му гръб с надеждата, че ще се махне. Разговорът не ми харесваше. Човекът явно бе луд. Иначе нямаше да е тук. Защо тогава спорех с него?
Той седна без покана на леглото ми. Каза, че името му е Ибрахим. Изпроси цигара и продължи потискащия си брътвеж. Ужасно ми се искаше да го изгоня. Но това щеше да изглежда като признание, че не мога да го разубедя. Постоянно му набивах в главата, че той може да е тук завинаги, но аз скоро ще си ида.
Опита се да ми обясни положението.
— Всички идваме от една фабрика — рече той като баща, който поучава детето си. — Понякога фабриката произвежда калпави машини, които не работят както трябва. Докарват ги тук. Калпавите машини не знаят, че са калпави, но хората във фабриката знаят. Те ни докарват тук и ни оставят.
— Теб може да те държат тук, но аз ще си ида.
— Не. Никога няма да си идеш. Ти си една от дефектните машини.
С всеки изминал ден в „Бакъркьой“ се чувствах все по-откъснат от действителността. Лудостта, която ме заобикаляше, изглежда, беше заразителна. Стените ме потискаха. Постоянното бърборене и крясъците на болните ме измъчваха. Трябваше ла се махна от тринайсето отделение. И то колкото се може по-скоро.
Срещу подкуп от петдесет лири Полис баба се съгласи да изпрати телеграма от мое име в американското консулство до Уилард Джонсън. Опитах се да я напиша така, че да звучи отчаяно. Той трябваше да дойде и да убеди лекаря, че могат да ми имат доверие. Тогава щяха да ме преместят в неохраняваното отделение, на една крачка от свободата. Джонсън не се обаждаше.
Минаха няколко дни. Ибрахим все така навестяваше леглото ми. Разправяше ми, че не знам какво правят с мен. Защото калпавите машини не знаят, че са такива.
Започна да ми се струва, че Ибрахим е прав. Уилард Джонсън продължаваше кой знае защо да мълчи. Лекарите вече не се занимаваха с мен. Взех да проучвам западната стена. Сега ли да опитам, или да изчакам? Ако ми дадат „свидетелство за лудост“, ще мога и по-късно да се опитам да я прескоча. Всъщност вероятно точно така ще се наложи да се измъкна. Ако наистина ме сметнеха за луд, тогава нямаше да ме пуснат по друг начин. Изглеждаше странно, но аз като че ли се опитвах да докарам нещата до положението, което предсказваше Ибрахим.
Една сутрин, когато се събудих рано от мюсюлманските молитви, се измъкнах от леглото и отидох на колелото да мисля. На минаване през третата стая видях лудите да се молят, ръководени от стария белобрад ходжа, който отдавна бе станал духовният баща на тринайсето отделение. Някои от молещите се имаха специални килимчета за тази цел. Други разполагаха само с парче чаршаф или одеяло. Двама парализирани луди в края с мъка изпълняваха ритуала с навеж-дането и клякането. Често преплитаха крака и падаха на пода.
Като слязох долу, заварих колелото празно. Обикалящите през нощта си бяха отишли, а тези за през деня още спяха.
Дрипави фигури лежаха пръснати из ъглите на стаята. Гушеха се на групички в тъмнината под платформата. Колелото беше пусто. Изглеждаше странно. Никога досега не го бях виждал спряно. Винаги се движеше и все в една и съща посока. Но защо, запитах се аз? Защо всичко трябва да е винаги едно и също? Какво ще стане, ако тръгна в обратната посока? Обратно на часовниковата стрелка? Когато другите се събудят, дали ще ме последват? Реших да опитам.
Така тази сутрин първата спица на колелото взе да се върти едва-едва в неправилна посока. Обикалях сам около грамадната каменна главина на колелото с равномерно хипнотизиращо темпо. Бавното кръгово движение в мрака действаше много успокояващо. Сигурно щях да вървя така доста дълго, но дойдоха двама турци и започнаха да обикалят в обичайната посока. Направиха ми знак да се обърна. Поклатих глава. Приканих ги да тръгнат в моята посока.
Читать дальше