Били Хейс - Среднощен експрес

Но след миг онзи се надигна от каменния под. Отново тръгна към санитарите. Лицето му бе подуто. От устата му течеше кръв. Спря се до леглото ми на крачка от първата стая. Вече не крещеше, а плачеше. Помъчи се да каже нещо на санитарите, но гласът му се пресече от кратки хлипания. Стори ми се, че моли да го изслушат. От близките легла се развикаха да млъкне. Той се обърна натам, като продължаваше да плаче, и се опита да им обясни нещо, което изглеждаше толкова важно, че бе готов и да яде бой заради него.

Осман се приближи. Хвана лудия отзад. Удари лицето му в стената до краката на леглото ми. Измъченият луд се изви и заби зъбите си в едрото рамо на Осман. Осман изрева. Сграбчи болния за косата и изви главата му назад. Човекът сигурно щеше да рухне, след като Осман го прасна с коляно между краката, но Осман го държеше за косата. Огромната му ръка се стовари няколко пъти в лицето на лудия. Осман удряше с опакото на ръката си, както обичаше да бие Хамид. Чаршафът до краката ми се опръска с кръв.

Накрая Осман грабна колана в една ръка, а косата на болния в другата. Повлече го по коридора и се спря пред витата стълба. Засили се и го хвърли към тъмницата. Тялото му изтрополи но камъка. Търколи се в мазето. Осман затръшна вратата с решетките. Отдолу не се чуваше нищо. Беше тихо.

Така ли става всичко? — питах се аз. Може би никога не пускаха хората оттук. Просто зарязваха калпавите машини, докато съвсем се повредят, и после ги хвърляха в мазето.

На другата сутрин всички се събудихме от пронизителен нечовешки писък. Замаяна от срещата си с пълнолунието, лудницата бавно се съвземаше. Болните се гледаха странно. Последва втори безумен писък.

Но идваше отвън.

Изтичах до един прозорец. Надойдоха и други. Върху стената до главния вход бе кацнал паун. Мяташе се в агония. Беше се оплел сред усуканата в бръшляна ръждясала бодлива тел. От красивите му пера капеше кръв. Гърчеше се и разкъсваше месото си на смъртоносните шипове. Колкото по се бореше, толкова по-безнадеждно се оплиташе. Неколцина взеха да викат, да пляскат с ръце и да се смеят истерично. Гледах мълчаливо, докато птицата крещеше и се мяташе в продължение на около половин час. Най-сетне умря.

Същата сутрин санитарите откриха, че един от старите хроници е свършил през нощта. Завиха го в мръсния му чаршаф и го изнесоха да прекара остатъка от вечността, потънал в собствените си изпражнения.

Отново се сетих за западната стена. Удобните опори за краката изглеждаха още по-примамливи. Но къде щях да отида? Какво щях да правя? Аз бях затворник не само в „Бакър-кьой“, но в цяла Турция. Трябваше ми паспорт. И приятели отвън, които знаят какво да предприемат.

Нямах нужда единствено от непрекъснатите подигравки на Ибрахим.

Всеки път, щом видех подсмихнатото му лице, таваните на „Бакъркьой“, които и без това бяха ниски, като че още повече се снишаваха. Бях заобиколен от толкова много луди, че се задушавах. Мръсотията, вонята, въшките, крясъците и бълнуванията, втренчените погледи на хората с болни мозъци, всичко това все повече ме потискаше. Ибрахим продължаваше да ми повтаря, че съм една от бракуваните машини на фабриката, и аз започвах да му вярвам. Силата на внушението, съчетана с ужасната действителност, която ме заобикаляше, ме тласкаше към ръба.

Веднъж, когато обикалях колелото рано сутринта, внезапно ми хрумна отговорът. Да, отговорът, с който щях да изляза срещу аргументите на Ибрахим.

Малко след закуска той отново ме потърси.

— Още ли не вярваш, че си калпава машина? Ще видиш. Ще разбереш. По-късно, ще видиш.

— Ибрахим — казах, — аз вече знам. Знам, че си калпава машина. Затова хората от фабриката те държат тук — сниших глас. — Знам, защото и аз съм от фабриката. Аз правя машините. Тук съм само за да те проверя…

Ибрахим присви очи. Бързо стана от леглото ми и си отиде.

Събудих се изпълнен с очакване. Това бе седемнайсетият ден от идването ми в „Бакъркьой“. Разпореждането на съда изтичаше днес. Лекарите трябваше да направят заключение. Знаех, че ще ме върнат в „Сагамалджълар“. Бях нормален. Очевидно мястото ми не беше в „Бакъркьой“.

Дойдоха войници да ме вземат. Натовариха ме отзад в една камионетка и ме откараха в затвора. Беше странно, но с нетърпение очаквах да се върна в стария кауш. Ако ще ме затварят, предпочитах да бъда с приятелите си.

Щом пазачът ме бутна в кауша, посрещна ме изсвирването на Харпо Маркс.

— Попай!

— Хей, Уили — извика той. — Как е откачалнята? Имаше ли мацета там? Какво стана? Само не ми казвай, че не си луд.