Били Хейс - Среднощен експрес

Засмях се.

Попай понижи глас.

— Нямаше ли възможност да избягаш?

— Ами, мисля, че можеше да стане. Но какво щях да правя тогава?

— Какво искаш да кажеш?

— Къде щях да ида? Бях по пижама.

— Уили! — Арне дотича и ме потупа по рамото. Тикна ми в ръцете чаша чай. Опитах го.

— Ааа! Слаб е. Арне сви рамене.

— Ами Зиат — рече той. — Какво да се прави? — Йорданският пласьор на наркотици още държеше монопола над чаената концесия.

— Хайде — каза Попай и ме дръпна за ръката. — На волейбол. Можем да спечелим по сто лири от двамата новички датчани, с които съм се уговорил.

— Почакай малко. Първо искам да поздравя всички. Къде е Чарлс?

— Горе — отвърна Арне. — Събира си багажа. — Багажа ли?

— Местят го. На един остров.

Качих се. Чарлс се беше навел над леглото и подреждаше купчина книги.

— Здрасти, Чарлс. Той вдигна глава.

— Здравей, Уили. Значи се върна. Как беше?

— Шьойле бьойле. Какви са тия работи за острова? Чарлс взе някаква карта.

— Имрали — отвърна той и посочи една точица в Мраморно море. — Още преди месеци подадох молба. Консулът дойде със съответния формуляр. Каза ми, че мога да поискам да ме преместят. Турците разрешават, когато присъдата ти е одобрена от Върховния съд в Анкара. Но дълго време нищо не ми отговориха. Реших, че са се отказали. После изведнъж се съгласиха. Тръгвам тия дни.

— Защо искаш да отидеш там?

— Да работя. Консервират зеленчуци и плодове. Ще се попека на слънце.

— Има ли други американци? Чарлс сви рамене.

— Не знам. Мисля, че няма други чужденци, но ми е все едно. Имам нужда от раздвижване. Трябва да се махна от тоя бардак.

— Е, дано да ти хареса. Чарлс се ухили.

— Спомнете си за мен следващата Коледа. Ако си правите пити с мармалад, не забравяйте, че аз съм го консервирал.

Следващата Коледа. Сто на сто няма да прекарам друга Коледа тук. Доброто ми настроение се изпари. Още бях в затвора, а грандиозният ми план се бе провалил.

Насочих се към миризмата на гастро. С Макс анализирахме прекарването ми в „Бакъркьой“. Той смяташе, че съм допуснал грешка в начина, по който съм разговарял с лекарите. Като съм отвръщал на въпросите им, съм доказал, че съм нормален, или поне прекалено нормален за „Бакъркьой“, прекалено с всичкия си, за да ми дадат „свидетелство за лудост“.

— Трябваше да прескоча стената — казах аз.

— Коя стена?

— Западната. Имаше големи дупки в мазилката. Лесно можех да се покатеря.

— Западната… — измърмори Макс. — Добре че не си го направил.

— Защо?

— Ами защото зад тази стена е дванайсето отделение. За наркоманите. Аз прекарах там известно време. Щеше да скочиш право в дванайсето отделение. От лудите престъпници да се натресеш при наркоманите.

Отговорникът Емин отключи килията. После ми донесе писмо, пристигнало в мое отсъствие. Сгря ме отвътре, като го видях. Две-три минути съзерцавах плика, преди да го отворя. Седнах кротко на леглото и го прочетох няколко пъти. „Писмата ти ми помогнаха да преживея доста тежък период — пишеше Лилиан. — Разтрогването на един брак, дори когато е несполучлив, те изпълва с ужасно чувство за провал. Ти ми помогна да осъзная цената си. Запали отново в мен жаждата за приключения.“ Лилиан бе напуснала работата си в Хар-вард и се беше присъединила към група алпинисти, които заминаваха на експедиция в Британска Колумбия. Браво на нея. Поне един от нас можеше да се радва на света. Може би писмата й щяха да ме спасят от този ад.

Най-голямата изненада при връщането ми беше Вебер, новият немец, който обичаше да се хвали дори повече от Попай. Вебер ходеше важно из кауша, като че беше негова собственост. Носеше пълна чанта с инструменти — отвертки, клещи и разни други дреболии. Не можех да повярвам. Попай ми каза, че Вебер някак е успял да се уреди за помощник на турските електротехници и водопроводчици. Никой не знаеше как го е постигнал. Обикновено турците не обичаха да дават работа на чужденците. Така че сега всеки ден Вебер го пускаха да излиза от кауша.

— Директорът, той прави мен шеф. На всички работи в затвора. Я, я — заяви Вебер на Попай. — Аз работи добре. Я, я. Оправям, поправям.

— Ще ми се да го цапна право в мутрата тоя, дето вика я, я — измърмори Попай.

Вебер се отдалечи. Определено беше противен. Но все пак не мислех, че е толкова глупав, отколкото се прави. Беше си наумил нещо.

Няколко дни преди Чарлс да замине за Имрали, приятелката му Мари Ан дойде от Америка да го види. В затвора щеше да я доведе Уилард Джонсън от американското консулство. Чарлс ме помоли да отида в стаята за свиждане и да занимавам с приказки Уилард, докато те с Мари Ан седят в другия край на дългата маса.