Били Хейс - Среднощен експрес

Изтичах в ъгъла и се обърнах с лице към стената, за да се скрия от тях.

Лекарите си казаха нещо на турски. Не разбирах какво говорят. Не знаех дали номерът ми е минал и доколко съм успял да ги убедя. Чудех се дали да не се нахвърля върху лекаря и да го ухапя по носа за по-убедително.

— Какво искаш да направим, Уилям? Искаш ли да останеш тук?

— Не искам да остана тук.

— Искаш ли да се върнеш в затвора?

— Не искам да се върна в затвора. Там искат да ме убият. Заключват ме в клетка като животно!

— Защо не седнеш на стола? — попита ме тихо лекарят.

— Не искам да сядам на проклетия ви стол! — изкрещях аз и го ритнах. Санитарят на вратата понечи да тръгне към мен. Лекарят вдигна ръка да го спре.

— Пет пари не давате. Все ви е едно дали ще живея, или ще умра. И вие сте като другите. Всички искате да ме затворите и да ме убиете. Не искам да стоя тук!

Хукнах през вратата, откопчих се от ръцете на санитаря и избягах във втората стая. Сгуших се на леглото си, просто не можех да повярвам какво съм направил.

След няколко минути при мен дойде единият от лекарите. Той бе мълчал по време на прегледа. Сега се опита да ме успокои.

— Върни се. Няма нищо. Върни се. Последвах го. Дръпна ме в друга стая.

Посочи ми един стол. Седна срещу мен. Постави и двете си ръце на голите ми колене и каза тихо:

— Мисля, че мога да ти помогна. Бих искал да се свържа с американския консул и да говоря с него. Не мога да ти помогна тук, в това отделение. Бих искал да те взема в моето. Но не мога да го сторя, без консулът да дойде и да гарантира за поведението ти.

Продължих да гледам безизразно, макар че главата ми се въртеше. „Ако консулът гарантира за мен!“ Това означаваше, че неговото отделение сигурно не се охранява. Няма решетки и стени. Само лекари, които помагат на такива нещастни болни като мен. О, много добре си представях всичко! Ще постоя няколко дни, ще се разхождам из парка, ще разговарям с дружелюбния доктор, който още държеше ръцете си върху коленете ми. После ще духна като вятър. Няма да има вече „Бакъркьой“. Няма да има „Сагамалджълар“. Сбогом, Турция!

Лекарят ми разреши да се обадя по телефона. Позвъних на Уилард Джонсън, заместник-консула. Като се мъчех да скрия вълнението в гласа си, обясних какво е положението. Ако дойдеше тук и говореше с лекарите, те щяха да ми помогнат. Обеща ми, че скоро ще ги потърси.

Като се върнах на леглото си, почти усетих вкуса на свободата. Можех да мина и без дупките в западната стена. Трябваше само да поддържам убеждението у доктора, че много се нуждая от помощ, и скоро щяха да ме преместят на броени сантиметри от свободата.

Под влияние на показните уроци на четиристотин и петдесетте смахнати в тринайсето отделение взех да прибавям все повече и повече лудост към номера си. Исках да направя необходимото впечатление, в случай че лекарите ме наблюдават. Скоро започнах да се напикавам в леглото и да се изхождам на пода. Повечето от най-лудите болни винаги бяха чисто голи. Затова няколко сутрини подред скривах парите си в една дупка в дюшека, смъквах пижамата и изтичвах на двора. Като че точно това се очакваше от мен. Ако помогнеше номерът ми да мине, тогава всички неприятности от ходенето гол сред лудите нямаше да бъдат напразни. Но санитарите не ми обърнаха никакво внимание. Беше им все тая, че се е появил още един съблечен глупак. Само Полис баба като че се разтревожи. Пренебрегнах протестите му. Единствените, които проявиха интерес към голотата ми, го направиха по съвсем други причини. Затова се отказах.

С часове обикалях на колелото.

Минаваха ден след ден. Нищо не се случваше. Защо консулът не идваше? Може би бе идвал, но не го бяха пуснали да ме вили. Защо не получавах никакво известие? Защо още се намирах в тринайсето отделение? Мислите ми бавно се превърнаха от фантазии за бягство в мъчителни съмнения.

Подкупих един санитар, за да се обадя по телефона. Отново позвъних на Уилард Джонсън. Той пак ми обеща, че ще предаде на консула.

Един ден, както си седях на леглото, към мен се приближи нисък турчин със зловещ вид. Може би имаше трийсетина години. Беше слаб, без да е кльощав. Пижамата му изглеждаше спретната и доста чиста, сигурен признак, че бе по-нормален от повечето болни. Имаше трескави, блестящи, ужасни очи. Доближи се, впил поглед право в лицето ми. Каза на безупречен английски:

— Никога няма да излезеш оттук.

Изстинах. Кой беше този човек? Какво знаеше?

— Мислиш си, че ще постоиш малко и после ще те пуснат — продължи той. — Но не е вярно.