Били Хейс - Среднощен експрес

Ревеше разярен и тичаше насам-натам. Броеницата летеше от ръка на ръка. В гонитбата някои взеха да се бият, да крещят и да удрят стоящите наблизо.

Най-накрая се появи един санитар, привлечен от врявата, и извика:

— Осман!

От първата стая, облечен в болнична пижама, дойде най-якият турчин, когото бях виждал. Приличаше на горила и в сбръчканите му очички проблясваше не повече разум. Закрачи тежко към притежателя на броеницата. Явно той бе виновникът за бъркотията. Сграбчи пищящия старец за раменете. Блъсна го силна в стената. Лудият моментално рухна. После Осман вдигна безжизненото тяло и го отнесе в първата стая. Санитарите се заеха да лекуват раните му.

— Осман, Осман — каза санитарят с одобрение.

Осман се ухили.

Сред непрекъснатите молби за цигари, несекващото мънкане на „Амъна койдум“ насреща ми и хаоса, който цареше наоколо, трудно можех да се съсредоточа. Трябваше да преценя положението си, да планирам действията си. Но къде можех да мисля в тази лудница?

Да, на колелото. Там можех да се разхождам спокойно и да подредя разбърканите си мисли. Слязох в мазето. Присъединих се към процесията, която неотстъпно крачеше към забрава обратно на часовниковата стрелка. Постоянно се сещах за западната стека, За огромните дупки в мазилката. Бях сигурен, че ще мога да се изкача. Катерех се като маймуна. Но дали щях да намеря дрехи? И паспорт? Най-важното, ако избягам оттук, дали ще имам достатъчно време да мина границата, преди да ме намерят? За да бъда свободен, трябваше да избягам от Турция, не само от болницата. Русата ми коса и късата пижама щяха да привлекат вниманието вън, в Истанбул. Реших да изчакам заключението на лекарите. Някаква ръка на рамото прекъсна мислите ми.

— Англичанин ли сте? — попита ме дрезгав глас.

Обърнах се и видях висок турчин с мъртвешки вид, прошарена брада и посивяла кожа като пергамент. Посребрената му коса бе силно сплъстена и подчертаваше формата на черепа му. Големи кичури от нея бяха паднали или оскубани.

— Англичанин ли сте? — повтори той с типичен английски акцент. Звучеше просто невероятно в пожълтялата му уста.

— Американец съм — отговорих.

— А, да, Америка. Казвам се Ахмед — усмихна се турчинът. — Учил съм в Лондон дълги, дълги години.

Повървя до мен двайсетина минути, като ми разправяше за пътуванията си до Лондон и Виена преди време. Учил икономика. Работил из цяла Европа. Разказах му за моето следване и как го бях зарязал, за да пътувам по света.

Погледна ме многозначително.

— Твърде далече сте отишли.

— Да, така изглежда — съгласих се тъжно. Тогава любопитството ми надделя.

— Откога сте тук? — попитах аз. — И защо? Лицето му не промени изражението си. Отвърна тихо:

— Мисля, че говорихме достатъчно за днес. А сега ви желая лека нощ.

После, докато гледах след него, Ахмед се загърна в дрипите си. Застана на четири крака и запълзя към мръсната тъмнина под дървената платформа във формата на буквата „L“.

На другата сутрин ме извикаха в кабинета при трима турски лекари. Всички знаеха доста добре английски.

— Добро утро. Как си, Уилям? — каза единият, който бе явно най-главният.

Нищо не отговорих.

— Защо си тук, Уилям? — попита гой.

Пак нищо не отговорих. Очите ми бяха сведени надолу. Стоях в средата на малката стая и се мъчех да се напрегна. При дадените обстоятелства това никак не беше трудно. Тялото ми започна да потръпва.

— Искаш ли да седнеш?

— Не — отстъпих в ъгъла.

— Какво ти е, Уилям? Защо си тук?

— Изпратиха ме.

— Кой те изпрати? Мълчание.

— Болен ли си? Лошо ли ти е? Имаш ли някакви проблеми? Можем ли да ти помогнем с нещо? — Въпросите бяха изречени спокойно, но категорично. Вторият лекар вписваше данните в един картон.

— Изпратиха ме от затвора. Не, от съда — изревах внезапно. — От затвора. Не знам. Не знам. Какво правят с мен?

— Имаш ли някакви проблеми?

— Имам такъв… — гласът ми заглъхна. После изведнъж се спуснах към лекаря, който пишеше в картона. — За какво, по дяволите, драска всичко това?! — изкрещях аз. — Да не мислите, че съм животно? Какво правите с мен? Не съм животно, че да ме затваряте в клетка!

— Успокой се, Уилям. Какво има? Ние сме тук, за да ти помогнем…

— Проблемът ми е, че… ме бутнаха в този затвор… мъча се да си водя бележки… някога бях умен… учех в университет… пишех… сега не мога да прочета и една книга… постоянно ме зяпат… не мога да напиша писмо на родителите си… забравям…