Били Хейс - Среднощен експрес

Като че бях вдигнал камък и бях открил под него стотици бели личинки, които пълзяха наоколо. Вонята ме накара да се закова на място. Стаята бе претъпкана с легла и хора. Леглата бяха долепени на групи по три-четири и може би деветдесет мъже спяха на тях. Изглежда, се водеше непрекъсната война като в джунгла. Един луд изхвърли друг от леглото и той се върна с крясъци да си го иска обратно.

Навсякъде плачеха, ругаеха и се биеха. Тежките амонячни изпарения, ужасната воня на човешки изпражнения бяха непоносими. При входа най-силно смърдеше на нещо, което можеше да бъде само клозет.

Той бе една от основните цели на търсенето ми. Не толкова за да го използвам веднага, а защото в него можеше да има прозорец далеч от погледите на санитарите. Приближих се и надникнах вътре, но не видях нищо. Така ужасно смърдеше, че трябваше веднага да се дръпна. Реших, че няма да е много късно да го огледам на другия ден.

До клозета имаше маса, на която ухилен турчин в избеляла пижама пазеше няколко кашона цигари.

— Сигар? — попита той. — „Биринджи“? — И посочи цената: една лира и седемдесет и пет куруша — около дванайсет цента пакета „Биринджи“. Отдалечих се и се обърнах към стената. Изчаках, докато се уверя, че никой не ме наблюдава. Внимателно измъкнах от бельото си петлирова банкнота. После се върнах при продавача на цигари. Сега поне щях да мога да прогоня голия, който се въртеше около леглото ми.

С настъпването на вечерта в стаята дойде санитар, препасал огромна престилка с няколко джоба, натъпкани с червени, сини, зелени и бели хапчета.

— Хап, хап (хапче, хапче) — викаше той.

Вдигнах рамене. Не обичах приспивателните. Но всички останали ги гълтаха като бонбони. Санитарят ги раздаваше с шепи.

Когато хапчетата подействаха на повечето болни, шумът чувствително намаля до постоянно бръмчене, прекъсвано само от време на време от някой и друг писък. Санитарите подновиха играта си на карти. Тринайсето отделение се успокои за през нощта.

Легнах си, треперейки под тънкия чаршаф от студения вятър, който духаше през счупения прозорец до краката ми. Мъчех се да освободя съзнанието си от невероятните неща, които бях видял през първите часове в „Бакъркьой“. Ужасните събития през деня непрекъснато ме отвличаха от истинската цел на идването ми. Спомних си, че бях дошъл да получа „свидетелство за лудост“. После да скроя грандиозно бягство. Но кой санитар държеше ключа? И как можех да прескоча огромната стена в двора? И къде щях да ида с тази тънка памучна пижама? Реших: „Утре, утре ще се заема със сериозно планиране.“ Сигурно след два-три часа съм заспал. Посред нощ усетих, че някой стои съвсем близо до мен. Обърнах се на другата страна и видях мургаво лице. Беше някакъв младеж на двайсетина години — висок и много слаб, който се хилеше безумно. Стоеше наметнат само с почернял окъсан стар чаршаф. Беше го увил около главата си и го стискаше под брадата като селянка, която държи забрадката си. Знам, че човешките очи не могат да бъдат жълти, но неговите бяха точно такива.

Ухили се, като забеляза изненадата и страха по лицето ми. Леко отвори уста. Облиза сухите си напукани устни. Очите му играеха и оглеждаха тялото ми. Намеренията му бяха съвсем очевидни. Обърнах му гръб и се завих презглава. Но той продължи да стои.

— Сигар? — чух го да казва тихо. Не отговорих.

— Сигар?

Щях да го оставя да стои, докато се умори, но присъствието му ме притесняваше. Отвих главата си и го погледнах в лицето. Той отново се ухили. Протегна ръка.

— Сигар? — рече с тих спокоен глас. — Сигар? — Мълчание.

— S’il vous plait 22 22 Моля (фр.). Б. пр. .

Неочакваният френски така ме изненада, че измъкнах пакета „Биринджи“ изпод възглавницата си и му дадох една.

Поиска огьнче. Запалих цигарата му. После още веднъж облиза устни. Накрая си отиде и се изгуби в мрака.

Събудих се рано от монотонните мюсюлмански молитви, които се носеха от третата стая. Изглежда, никой от първите две стаи не беше склонен да се присъедини към тях, явно религията бе предназначена за най-лудите. Лежах в леглото и треперех. Опитах се да избистря главата си. Още в „Сагамалджълар“ се боях, че ще откача от напрежението. Тогава какво ли ще ми се случи сред лудите в „Бакъркьой“? Ако останех тук твърде дълго, дали уязвимият ми вече мозък нямаше да започне да възприема безумието, което ме заобикаля?

Санитарите дойдоха към седем и ни подгониха с къси дървени тояги. Всички с изключение на капидиите и неколцината хроници, които не бяха в състояние да станат от леглата. Събраха ни като добичета пред трапезарията. После ни накараха да чакаме, докато мушкаха под леглата и из ъглите, за да подкарат изостаналите. Започнаха да ни броят и един по един да ни бутат в малката трапезария. Помещението, което беше само около осем на осем, бързо се препълни. Може би не по-малко от сто и двайсет души бяха направо натъпкани като сардели. Открих, че е почти невъзможно да мръднеш. Беше неприятно дори да се диша. Вонята на немити тела и усти с лош дъх бе отвратителна. Усетих нечия ръка да ме опипва отзад. После се пресегна да хване тестисите ми. Извърнах се рязко и видях похотливо ухилен турчин. Внезапно вдигнах коляното си и го ударих между краката. Сред вой от турски псувни си пробих път с лакти и потърсих убежище до стената. Санитарите брояха едва-едва, като се връщаха в стаите, за да включат в сметката капидиите и хрониците. Повече от половин час стояхме наблъскани в смрадливата задимена стаичка.