Били Хейс - Среднощен експрес

Седнах на леглото и се облегнах на сигурно място в ъгъла до стената. Огледах новия си дом.

— Сигар? — попита ме някакъв гол мъж. Протегна ръка към мен. — Сигар? Сигар?

Нищо не отговорих.

Беше млад и слаб и имаше болнав вид. Ребрата му се брояха. Лявата му ръка плътно прикриваше слабините, докато дясната стоеше протегната към мен. Върховете на пръстите му бяха изгризани до кръв.

Питаше ме монотонно, без да спре:

— Сигар? Сигар? Сигар?…

Наобиколиха ме и други и също взеха да викат:

— Сигар? Сигар?

Минаха няколко минути. Когато видяха, че не реагирам, някои си отидоха. Но голият продължаваше да стои.

— Сигар? — рече тихо той. Поклатих глава. Нищо не отговори. Продължи да стои пред леглото ми, треперейки от студ, и да ме зяпа с невиждащ поглед.

Като избягвах очите му, огледах стаята. Приличаше на чудновато цирково представление — с тази разлика, че и аз участвах в него, а не бях сред публиката. В „Сагамалджълар“ винаги беше много шумно, но тук бе по-лошо. Носеха се най-различни еднообразни провлечени напеви и монотонно мънкане. На фона на това постоянно бръмчене се водеха разгорещени разговори, съпроводени от крясъци. От време на време въздухът се раздираше от някой и друг пронизителен писък. Едни се караха на висок глас за чаршафи, одеяла, легла и цигари. Други просто седяха на леглата и си мърмореха нещо… клатеха се, пищяха, смееха се, плачеха. Из стаяха безцелно се разхождаха мръсни вонящи мъже, или чисто голи, или увити в скъсани почернели чаршафи. В това сякаш се забелязваше известно постоянство. Стори ми се, че следват някакъв странен, ненормален ритъм. Трети обикаляха стаята като зверове в клетка. Движеха се безпрепятствено между претъпканите разхвърляни легла и дебнеха да открият нещо. Други пък се влачеха с ококорени, невиждащи очи, потънали в мълчание.

През няколко легла от мен седеше блед стар турчин с дълги щръкнали мустаци, каквито носят шведските портиери. Приличаше на мистър Свенсон, портиера от комикса за Арчи. На лявата му буза точно под окото имаше голяма кръгла буца, която изглеждаше твърда като орех. Беше припрян, нервен дребосък. Надзърташе в кръгло джобно огледалце и разглеждаше противната си буца от всеки възможен ъгъл, като не преставаше да я търка с трите пръста на лявата ръка. Насреща ми някакъв седеше на леглото и мърмореше: „Амъна койдум.“ Бях чувал този израз и преди в „Сагамалджълар“. (Буквално означава: „Да ти го напъхам в …“, но в затвора турците го употребяваха, както американците казват: „Тъй, тъй.“) „Амъна койдум“, говореше на леглото си. „Амъна койдум“, мънкаше на краката си. „Амъна койдум“, разправяше на тавана. „Амъна койдум“, повтаряше на побелелия старец до него, пенсиониран съдия, който беше полудял и сега през цялото време старателно преписваше правни документи и ги събираше на куп в една папка. Срещу тяхното легло друг пък шепнеше някакво заклинание на броеницата си от маслинени костилки. Никой не обръщаше внимание на другите.

Докато наблюдавах всичко това, голият продължаваше да ме гледа свирепо. От време на време измърморваше „Сигар?“ под носа си.

За да избягам от досадния му поглед, слязох от леглото и реших да обиколя тринайсето отделение. Исках да знам какъв е редът. Да видя къде е санитарят с ключа. Да открия има ли врати и прозорци, които може да са скрити от погледа.

Шмугнах се в първата стая. Веднаха разбрах, че атмосферата е коренно различна. Макар и мръсно според американските представи, тук бе като хотел „Хилтън“ в сравнение с моята стая. Четирийсет-петдесет легла бяха наредени в три редици. Повечето имаха чисти чаршафи върху дюшеците. Липсваха голи. Мъже в чисти избелели пижами седяха по леглата и явно бяха с ума си.

Изведнъж се спрях стъписан. Там беше Мехмед Челик, когото бях видял в съда. И Али Аслан, когото ми бяха показали в затвора. И двамата бяха капидии, турски гангстери. Те бяха зли и ужасно коварни, но не и луди. Седяха по леглата в собствените си пижами, не в болничните, и играеха карти с няколко санитари. Какво правеха в „Бакъркьой“? Със сигурност не бяха дошли да бягат. Не можеха да си го позволят. Какво тогава търсеха тези капидии в „Бакъркьой“? Като размишлявах над тази загадка, аз се върнах в стаята си. Тя беше пълна противоположност — по леглата крещяха и скачаха мръсни голи хора. Пред леглото ми още стоеше същият гол луд, затова реших да не се спирам и да разгледам по-нататък. Тръгнах бавно между леглата, като се взирах в различните лица по пътя си. Повечето избягваха погледа ми. Някои му отвръщаха с горящи очи. Неколцина се протегнаха да ме докоснат. Усмихнах се и продължих. В дъното имаше друг сводест вход, който водеше в трета стая. Влязох в нея.