— Ами не може ли да говориш малко по-тихо? Приятелят ти ми пречи да спя. Става ли?
— Да. Извинявай. — Той надникна в шкафчето и каза:
— Шшшт.
През следващите няколко седмици освобождаването на Йохан не ми излизаше от ума. Арне виждаше, че съм умислен. Нито веднъж не бях говорил с него за бягство. Знаех, че никога няма да се отнесе сериозно. Ще седи кротко в килията и ще си излежи присъдата, докато турците го пуснат. Чарлс бе съвсем към края на престоя си. А на Попай не можех да имам доверие, че ще пази тайна.
Тогава оставаше Макс. Отново го попитах за „Бакъркьой“. Бе изпълнен със съмнения. Но се съгласи с мен, че ако съдът ме изпрати в психиатрия за наблюдение, трябва внимателно да потърся някаква възможност.
Отново имах дело. Бях решил да предизвикам известно раздвижване. Когато най накрая денят дойде и войниците ме отведоха в съдебната зала, спуснах се към Йешил.
— Искам днес да питаш за гаранция — казах аз. — Мислиш ли, че шансовете ни са добри?
— Шьойле бьойле — отвърна Йешил на турски. — Не съм много сигурен, че моментът е подходящ.
— Виж какво, от шест месеца съм в този затвор, а ти още не си питал за гаранция. Кажи на Беяз и Сия, че искам днес да поставят този въпрос.
Йешил се замисли.
— Може би ще е по-добре ти сам да го направиш — предложи той.
— Чудесно. Точно така ще постъпя.
За кой ли път съдът въплъщаваше безсмислието на турското правосъдие. Първо говори съдията, после адвокатите ми, сетне прокурорът, след това пак съдията. Никой не ме попита нищо. Така че аз избрах една пауза в процедурата. Изправих се и вдигнах ръка. Съдията ме погледна изненадан. Каза нещо на Йешил.
— Какво искаш? — попита Йешил.
— Знаеш какво искам.
— Добре. Кажи го на съда.
— Вече шест месеца съм в затвора — рекох аз. — Здравето ми започна да се влошава. Зъбите ми също. Имам проблеми със стомаха си. Много съм потиснат. Бих искал съдът да ме пусне под гаранция, за да изляза и да мога да се грижа за здравето си.
Йешил преведе думите ми и съдията само силно се изсмя. Обсъди нещо с адвокатите ми. Войниците пак се наканиха да ме отведат.
— Какво стана? — попитах Йешил.
— Всичко е наред — ухили се той. — Съдията погледна досието ти от американската армия. Изпраща те в „Бакъркьой“ за наблюдение. Може би ще ти дадат „свидетелство за лудост“!
Или може би ще бягам като луд.
Свободата ме зовеше през страничните пролуки на червената камионетка, която караше затворниците към „Бакъркьой“. В падащия здрач виждах, че на света все още има такива прекрасни неща като жени, дървета и открити хоризонти. Но камионетката хлътна в някаква дупка и главата ми се удари в твърдото дърво. Спомних си, че жените, дърветата и откритите хоризонти са за щастливците, които вероятно ги приемат за нещо съвсем естествено. В същото време аз се друсах в затворническа камионетка, окован за някакъв мършав луд младеж. От ъгълчето на устата му постоянно се точеха лиги.
Но поне бях в движение. През всичките шест месеца, докато гниех в „Сагамалджълар“, не бях направил нищо. Единствената стъпка, която бях предприел, бе, че скрих пилата на Йохан. Тя все още се намираше в подвързията на дневника ми, заключен в килията заедно с малкото ми останали вещи. Сега, ако имах късмет, никога нямаше да ми потрябва. Съдът ме бе изпратил в „Бакъркьой“ за наблюдение за седемнайсет дни. Смятах, че ще имам достатъчно време да уредя нещо.
Пътуването в претъпканата камионетка, която подскачаше и скърцаше, създаваше у мен впечатление, че се придвижвам напред. Бях сигурен, че никога няма да се върна в „Сагамал-джълар“. Щях да си взема „свидетелство за лудост“ и да остана в „Бакъркьой“, докато организирам бягството си. Това можеше да бъде големият ми шанс.
Вече почти се беше стъмнило, когато камионетката спря до стената на лудницата. В двора се виждаше голямо дърво с огромни увиснали клони, които се поклащаха под зимния вятър. Като нищо можех да се покатеря по него и да скоча от другата страна.
Влязохме в една приемна и няколко санитари с мръсни бели престилки поеха групата ни. Най-старият изглеждаше около шейсетгодишен, но бе най-едър и все още много силен. На врата му висеше сребърна свирка. Другите му викаха полис баба 21 21 Буквално означава „татко полицай“ — израз на уважение (тур.). Б. пр.
. Явно изпитваха уважение към него.
— Лира? Лира? — попитаха санитарите.
Престорих се, че не забелязвам. Това беше началото на психарския ми номер. Възнамерявах да се правя на мрачен и затворен в себе си.
Читать дальше