Били Хейс - Среднощен експрес

— Лира? — попита още веднъж един санитар и завря огромния си гърбав нос право в лицето ми.

Вдигнах рамене и бавно извадих от джоба си столирова банкнота. Той посочи часовника ми. Опита да ми обясни с жестове, че вътре ще го откраднат. Взе и него и го сложи в един плик с името ми.

Полис баба наблюдаваше внимателно. Ето един смахнат турист със столирова банкнота и хубав часовник. Сигурно там, откъдето идва, има още пари. Той се приближи до мен и ми направи знак да го последвам. Двамата с олигавения луд влязохме първи в „Бакъркьой“.

Градината бе по-дива, отколкото си я бях представял по описанието на Макс. Пътеките се виеха нагоре-надолу по вълнообразни хълмчета. Пълно беше с групички дървета и избуяли храсти, където лесно можеше да се скриеш. Само да стигнех до парка, сигурен бях, че ще успея да се измъкна от главния комплекс. Помъчих се да запомня пътя до тринайсето отделение. Но ранната февруарска вечер бе обгърнала всичко. Въздухът бе свеж, студен и ободряващ. За първи път от шест месеца виждах вечерта.

Пред нас се изпречи огромна, страшна на вид, сива каменна стена, висока около пет метра. Тръгнахме към голяма дъгообразна желязна порта, висока почти колкото стената. Здравата й метална повърхност бе осеяна с огромни месингови болтове. В портата бяха изсечени две по-малки врати също от желязо. Един от санитарите извади от джоба си голям старовремски ключ. Завъртя го в ключалката. Вратичката се отвори на ръждясалите си панти.

Полис баба ми свали белезниците и лекичко ме бутна вътре. Намерих се в огромен двор с утъпкана пръст. В центъра му, потънало в тъмнина, се издигаше дълго, масивно, правоъгълно, сиво здание. Тринайсето отделение, отделението за психичноболните престъпници. Това бе новият ми дом.

Тръгнахме към зданието. Друг ключ в друга брава. Желязната врата се отвори и санитарите ни натъпкаха в някаква стаичка. Накараха ни да се съблечем по долни дрехи. После ни раздадоха по една тънка избеляла лятна пижама с къси крачоли, която изглеждаше направо абсурдна в зимната вечер. Взеха ни обувките и чорапите и ни дадоха по чифт стари налъми. Всички подове и стени в зданието бяха от камък. Гладък студен камък. Вътре като че не беше по-топло, отколкото навън.

Полис баба ме преведе през едно помещение, което бе по-мръсно от всичко видяно в затвора. Стените някога са били варосвани, но сега изглеждаха тъмносиви, дори черни в ъглите. Стените и таваните се съединяваха в дъги, а не под прав ъгъл. Зданието приличаше на средновековна тъмница. Потреперах от студения влажен въздух.

На едно легло седяха санитари и играеха карти с две тестета. Покровителят ми ме преведе покрай тях през отворен свод във втора стая. Веднага ме поразиха шумът и усещането за непрекъснато хаотично движение.

В близкия ъгъл, точно до стената, където санитарите играеха карти в първата стая, Полис баба ми показа едно легло. То бе заето от някакъв дебелак с тлъсто лице и мръсна пижама. Той хъркаше доволно въпреки ужасния шум, който цареше в стаята. Полис баба ми даде знак, че мога да заема леглото. Аз просто стоях и се опитвах да придам неопределен израз на смаяното си лице. Леглото беше на изгодно място, близо до закрилата на санитарите. Исках го. Но нима можех да рискувам и да се покажа достатъчно нормален, за да предложа на стария санитар подкуп?

— Не бу? — попита един развлечен мъж до лакътя ми. Дръпна ме за ръкава на пижамата.

— Не бу? — измърмори друг луд зад гърба ми. Хвана русата ми коса.

Полис баба изръмжа и ги прогони. Усмихна ми се. Отново посочи, че мога да се настаня на леглото. Тогава като че за първи път видя, че е заето. Но това не представляваше никакъв проблем. Просто протегна огромните си ръчища и търкулна спящия на пода.

— Аллах! — извика дебелият луд уплашено. Полис баба изръмжа. Мъжът офейка.

Погледнах леглото. Цялото беше в жълти петна от урина. Сигурно между гънките на скъсаните чаршафи гъмжеше от въшки.

— Пис (мръсно) — измърморих аз. Не бях толкова луд, че да спя в тази гнусотия.

— А? — попита Полис баба в недоумение. После се сети. Сивкавото му лице се разтегна в златозъба усмивка. Изрева нещо. Услужлив старец в оръфана пижама хукна и след миг се върна с тънко, скъсано парче сив плат; предположих, че е чист чаршаф. Смъкна стария мръсен чаршаф от леглото и го смени с новия, който не изглеждаше по-чист.

Полис баба показа двайсет лири. Изсумтях, което той явно взе за съгласие. Можеше да си ги вземе от моята столирова банкнота по-късно. После се обърна и обсипа с порой ругатни неколцината болни, които стояха наблизо. Думата „турист“ се долавяше съвсем ясно. Изглежда, им казваше, че това легло е мое и не трябва да ме безпокоят.