Оставих ги и тихо се прибрах в килията. Съблякох се гол, в случай че и тялото ми се пренесе при Лилиан, а не само мислите ми. Увих се в едно одеяло. Седнах по турски и затворих очи. Отпуснах се и се отдадох на мислите си. Те се понесоха към Лили. Към дългата й кестенява коса. Към кафявите й очи. Към гладките й крака. Минаха няколко минути. Можех да я докосна. Получих ерекция. Дълго време не бях имал жена. Но държах ръцете си на коленете. Онанирането бе отегчително. Арне беше прав, едно от най-опасните неща в затвора е, че потискаш чувствата си. Исках да бъда близо до жена. От десет хиляди километра се помъчих да проникна в мислите на Лилиан.
Изведнъж усетих, че не съм сам. С Лилиан ли съм? Къде съм? Премигнах и срещнах тъмните очи на Ариф. Премигнах няколко пъти да се уверя. Да, наистина беше Ариф, гледаше ме смръщен през решетките. После се върна в коридора, подпря се пиянски на стената и се отдалечи.
Осъзнах, че в кауша цари страхотна врява. Покрай мен притичаха още неколцина пазачи, като бутаха затворниците в килиите им. Правеха ни „проверка“ или обиск, което по-скоро приличаше на бунт от страна на пазачите. По коридора проехтя грозният глас на Хамид. Втурна се в килията ми. И той изглеждаше пиян. Скочих и се изправих до стената, загърнат в одеялото. Погледът му се спря върху недовършените шахматни фигури, които дялках от сапун.
— Ах! — изрева Хамид. Огромната му ръка ги помете от шкафчето ми. Пръснаха се по пода. Той ги стъпка на прах.
Отвори рязко шкафчето и грабна няколко книги. Разтърси ги грубо. Захвърчаха листове. После претърси дрехите ми в шкафчето, като разпаряше джобовете и късаше копчетата. Тревожех се за едно парченце хашиш, скрито в тръбата, но Хамид не погледна там.
Накрая се обърна, замахна и ме блъсна в лицето. После проверката свърши така бързо, както бе започнала. Пазачите се ометоха. Емин заключи килиите. Всичко утихна.
Честита Нова година, Лил. Щастлива 1971-ва!
Няколко дни след настъпването на Новата година вратата на кауша се отвори и пазачите хвърлиха вътре нов затворник. Казваше се Вилхелм Вебер и беше германец. Първите дни ходеше от килия на килия и се хвалеше пред всеки затворник на немски или на английски, или на завален турски.
— Я, я — разправяше на Попай. — Карам състезателни коли в Монте Карло. Я, гмуркам се от скалите в Акапулко.
— Бре, момче! — възкликна Попай. — Не ми подсказвай, чакай сам да се сетя. Бас държа, че си се качвал и на Матерхорн.
— Я, я. Точно така. Я.
— Тоя е най-големият тъпанар на света! — изохка Попай. Но като се има предвид кой го казваше, бе направо комплимент.
След няколко дни целият кауш не можеше да понася Вебер. Никой не искаше да разговаря с него. Внезапно той престана да се хвали, затвори се в килията си и взе да пише писма.
Никой не го безпокоеше. Изглежда, пет пари не даваха за него. Само аз ли разбирах? Вебер играеше някаква игра. Нарочно накара всички да се вбесят от него. Може би искаше да го оставят на мира. Тихичко разпитах моите приятели за разговорите им с Вебер. Както и очаквах, никой не знаеше нищо лично за него. Вебер пред никого не беше споменавал дори защо са го арестували. Само куп глупости.
— Той е идиот — подхвърли Попай.
Не бях чак толкова сигурен.
Не знаех що е студ до идването на зимата в затвора.
Каменните стени и железните решетки не задържаха топлина. Няколко радиатора бяха пръснати под прозорците, но работеха едва-едва. А доста често дори никак. Повечето пъти сутрин, когато се събудех, от устата ми излизаше пара. Открих, че грубите затворнически одеяла изобщо не топлят. Опитах да си обличам дебело бельо с дълги ръкави и крачоли, да си обувам чорапи преди лягане. Нямаше особена полза. Изпотявах се и от това ми ставаше още по-студено. Накрая взех да спя свит на кълбо, увит като пашкул в одеялото и чаршафа.
Да се събуждаш премръзнал всяка сутрин, ден след ден, беше много потискащо. После въобще да не можеш да се стоплиш, дори когато слабото зимно слънце се появи на небето; да стоиш цял ден със студени ръце и крака, макар постоянно да се движиш и да вършиш нещо; да изкараш още една дълга нощ заключен в килията — всичко това парализираше ума и тялото ми.
Патрик ми изпрати книга: „Един ден от живота на Иван Денисович“ от Солженицин. В Сибир наистина е студено. Колко много съчувствах на Иван.
Най-хубавият момент от седмицата настъпваше вечерта, когато идваше моят ред за горещата баня. Затворниците бяха разпределени по групи в различни вечери. Арне говори с Емин. Сложиха ме в неговата група. Шест-седем души се събирахме в кухнята след сайьм. От крана шуртеше студена вода. Чакахме прекрасния миг, когато ще пуснат топлата.
Читать дальше