Били Хейс - Среднощен експрес

— Съдията иска да чуе историята ти — рече той.

— Студент съм в университета „Маркет“ — започнах аз. — Йешил превеждаше. — Намира се в Милуоки, град в Съединените американски щати. Следвам английска филология. На път съм да се дипломирам. Трябва само да завърша дипломната си работа. Искам да стана писател. Пуша хашиш от няколко години. Смятам, че стимулира ума ми и подпомага творческите ми способности. Когато пуша, пиша по-добре. Пътувах из Европа на екскурзия. Исках да си донеса малко хашиш, защото в Щатите той е много скъп, а нямам толкова пари. Щеше ми се и да се запася, докато завърша дипломната си работа. Бях чул, че в Истанбул е много евтин, затова дойдох тук. Исках да си купя съвсем малко — може би не повече от половин кило. Попаднах на някакви турски младежи с дълги коси. Казах им, че ми трябва малко. Заведоха ме в една стая и ми показаха огромни количества хашиш. Никога не бях виждал толкова много. Обещаха ми, че ще ми дадат две кила за 200 долара. В сравнение с Щатите това е страшно евтино. Помислих си, добре, ще взема две кила и ще ми стигнат за дълго.

Съдията помълча няколко секунди. Истории за хашиш се бяха разнасяли из съдебната зала десетилетия наред. Продължихме разговора чрез Йешил.

— За своя собствена употреба ли го носехте? — попита той.

— Да.

— И нищо ли нямаше да продадете?

— О, не — излъгах аз.

— Щяхте ли да дадете от него на приятелите си? Адвокатите ме бяха подготвили за този въпрос.

— Мисля, че хашишът е много силен и може да бъде опасен за някои хора. Смятам, че е добър за мен, защото стимулира творческите ми способности и ми помага да пиша. Но за други може би не е чак толкова добър. Така че не знам. Според мен всеки човек трябва да решава сам за себе си дали да пуши или не. Затова не искам да го давам на приятелите си. Може би за тях няма да е толкова добър.

— Две кила хашиш е твърде много, за да го изпушите сам. — Ама аз не исках две кила. Исках само половин кило. Но те ми предложиха всичкия и аз сглупих. Реших да го взема.

Така щях да си имам много, като се върна в Щатите.

— Но нямаше да го продавате?

— Не. Щях да го пуша сам.

— Много ли пушите?

— Да. Пуша от години.

Съдията млъкна за миг. Посъветва се нещо със съдиите от двете му страни. После се обърна към Беяз. Изведнъж зададе някакъв въпрос на Йешил и преводът ме изненада.

— Каква е темата на дипломната ви работа?

Никой не ме беше подготвил за този въпрос. В действителност не пишех никаква дипломна работа. Отговорът ми хрумна внезапно.

— Влиянието на наркотиците върху съвременната литература и музика в Америка — изтърсих аз.

Йешил ме зяпна слисан, после бавно преведе. В съдебната зала настъпи мигновена тишина. Главният съдия сдържа усмивката си, после едва-едва поклати глава към колегите си. Насрочи делото през декември.

Нищо не можех да направя, освен да чакам, а докато чаках, бавно се приспособявах към сивото скучно ежедневие на затвора. Чарлс, Попай, Арне и Йохан — всички бяха минали през същата процедура. Шокът от арестуването, глупавата надежда за бързо освобождаване, после потъването в затворническата действителност. Всеки по своему ми помагаше да се нагодя към живота в кауша.

Чарлс работеше упорито, почти с настървение. Спазваше стриктен режим. Затворен в килията си през нощта, се мъчеше над своите разкази и стихотворения. Опита се да ме убеди в необходимостта да имам свой режим в затвора, да си правя план за всеки ден. Така времето придобивало положителен смисъл, не само отрицателен.

— Тука можеш да се затриеш, без да разбереш какво е станало — предупреди ме Чарлс. — Може така да се отпуснеш, че да не знаеш къде си и кой си. А после няма да си в състояние да се върнеш към действителността по цели дни, седмици и дори месеци.

— Някои хора тук — добави тихо той — дотолкова се откъсват от всичко, че сетне никога не могат да се оправят.

Сетих се за Макс, но не описваше ли Чарлс и себе си също, без да го съзнавя?

— Понякога наистина пощурявам — каза Чарлс. Кимнах.

Попай бе вечният песимист. Непрекъснато ми повтаряше да очаквам продължителен престой в „Сагамалджълар“. Бях сигурен, че греши, но неговото отношение се уравновесяваше с моя оптимизъм. Той се мъчеше да прикрие черногледствто си зад привидно безгрижие. Смехът и подсвиркването му постоянно нарушаваха и малкото спокойствие, което имаше в кауша. Както беше предсказал, открих, че го харесвам. С несекващото му бърборене времето минаваше по-бързо.