Били Хейс - Среднощен експрес

— Точно тъй — съгласи се Чарлс.

— Може би ще ме пуснат под гаранция. Арне вдигна глава от книгата си.

— Може би — съгласи се тихо той. Попай надникна в килията.

— Престани да мислиш за гаранция. Ами се надявай да се отървеш поне с четири-пет години.

— Голям оптимист си, няма що — ядосах се аз. Той ме изгледа свирепо, после се засмя.

— Уилям, Уилям. Ти просто не знаеш. И явно не ме харесваш. Няма значение. Но мога да ти кажа, че догодина по това време ще бъдем приятели. Заради теб се надявам, че няма да си тук, но мисля, че има още много боб да ядеш, преди отново ча вкусиш хамбургер.

Настана неловко мълчание. Най-накрая се обади Арне.

— Няма смисъл днес да се тревожим за това, което може да се случи утре.

Погледнах Арне. Седеше толкова тихо, скръстил дългите си тънки ръце в скута. Не разбирах спокойното му примирение със съдбата. Той отново се обади.

— Но тази вечер трябва да се подготвиш за делото. Попай се сети.

— Точно тъй. Затова дойдох да те видя. Имаш ли хубав панталон?

Вдигнах рамене.

— Обуй този утре. — Подаде ми тъмнозелен памучен панталон. Трябваше доста да го подгъна, но все пак щеше да е по-подходящ от моите дънки.

— Благодаря. Попай подсвирна.

— Тоя панталон ми носи късмет. Бях с него на делото.

— Но нали са ти дали петнайсет години?

— Само петнайсет.

— На това късмет ли му викаш?

— И още как! — засмя се Попай. — Късмет, късмет, късмет. И той изтича по коридора.

— Не му обръщай внимание — каза Арне. — Той е малко перко. Винаги очаква най-лошото. Но иначе е добро момче. Просто не иска да се разочароваш утре.

Другите ми помогнаха да допълня облеклото си. Чарлс ми даде на заем и вратовръзка. Арне — сако. Йохан се отби с чифт лъскави черни обувки. Получи се международен костюм.

На следващата сутрин дойдоха войници и натовариха три камионетки със затворници, за да ги откарат в съда. Свалиха ни в същата стая, където бях жонглирал. Въздухът бе пропит с миризмата на евтин тютюн. Отидох в тоалетната. Вратата изскърца на ръждясалите си панти, когато я отворих. Подът беше мокър и хлъзгав. В ъгъла върху камъка бе постлано старо одеяло. Няколко добре облечени турци бяха наклякали на него в кръг. Хвърляха зарове. Сред възбудени и сърдити викове върху одеялото свободно се разменяха пари. В стаята вонеше от клозетите. Носеше се и миризма на хашиш.

— Джо! — извика някой.

Познах усмихнатия турчин, който ми помогна в полицейския участък вечерта след арестуването ми. Отново ми предложи хашиш. Отказах възможно най-учтиво. Исках главата ми да е бистра в съда. Той сви рамене, надигна една бутилка ракия и продължи да играе.

Влиянието на този човек ме поразяваше. Не можех да проумея как си позволява всички тия неща.

Отвън в чакалнята извикаха моето име. Двама войници ми сложиха белезници и ме поведоха през лабиринт от подземни коридори, а после нагоре по няколко реда тъмни тесни стълби. Когато се изкачихме, свалиха белезниците ми и ме оставиха сам в някаква стаичка, не по-голяма от шкаф. Нямаше прозорци. Беше гола, с изключение на една отоплителна тръба. По стените се мъдреха надписи, повече отколкото във влакчетата на нюйоркското метро. Намерих празно местенце, извадих химикалка и написах: „Уилям Хейс, Ню Йорк, 11. X. 70 г.“

После ме извикаха в съда и ме настаниха на подсъдимата скамейка. Очите ми моментално се спряха върху едно хубаво момиче от публиката. Доста отдавна не бях виждал жена. В скута й имаше жълт служебен бележник. Заплеснах се в краката й.

Беяз и Сия седяха на една маса пред мен. Йешил им говореше нещо. После погледнах към мястото, където Чарлс ми беше казал, че ще бъде прокурорът. Притеснявах се от него. Не исках някой турски Ф. Лий Бейли 18 18 Франсис Лий Бейли — известен американски правист. Б. пр. да ме разкъса с кръстосан разпит. Той срещна погледа ми и се намръщи зад тъмнозелените си очила.

Влезе главният съдия. Тържествено зае мястото си между останалите двама съдии зад високото бюро в центъра на подиума. Дългата му черна роба имаше яркочервена яка. Под късата побеляла коса лицето му беше отпуснато, но добродушно.

На малка маса до подиума седеше млад човек пред допо-топна пишеща машина. В продължение на двайсетина минути разни хора ставаха, говореха нещо на турски и после отново се отпускаха на местата си. Машинката тракаше след думите им. И Беяз, и Сия говориха кратко. Американският консул също каза нещо. Тримата съдии се съвещаваха. Най-накрая Йешил ми направи знак да се изправя.