Били Хейс - Среднощен експрес

— Ъъъ… колко пари имаш сега? — попита Йешил. — Не трябва да губим време.

— Ами около триста долара. От билета за самолета. Казаха ми, че са ги внесли в затворническата банка.

— Трябват ми 250 — отсече внезапно Йешил и бутна пред мен някакъв лист.

В ума ми се въртяха мисли за гаранцията и подписах.

— Кой беше посетителят ти? — попита ме Йохан, когато се върнах в кауша.

— Адвокатът ми. Смята, че може да получа гаранция.

— Ъхъ. — Това, изглежда, не направи никакво впечатление на Йохан. — Кой е адвокатът ти?

— Казва се Йешил.

— Йешил… Йешил. Струва ми се, че беше адвокатът на Макс.

— Кой е Макс?

— Нали познаваш онази отвратителна миризма над нас? Това е Макс.

Йохан ме заведе на втория етаж в килията точно над моята. Беше тъмна, осветявана единствено от слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозореца в коридора. Крушките в килията и отвън в коридора бяха счупени. Йохан ме представи на Макс ван Пен, един мършав холандец. Той се взря в мен през дебелите стъкла на очилата си, накривени на носа му. Бях го виждал из кауша, но никога на двора. Изглеждаше вглъбен и като че не обичаше да приказва. Йохан ни запозна и помоли Макс да ми разправи за Йешил.

Макс отиде до шкафчето си. Извади лъжица, шишенце с кафява течност, свещ и спринцовка. Запали свещта. После напълни една лъжица с течността. Погледнах Йохан. Той ми направи знак да почакам.

Макс вдигна лъжицата над свещта, докато течността завря. Познах тежката парлива миризма, която изпълваше толкова често килията ми.

— Какво е това? — попитах аз.

— Гастро — отвърна Макс. — Лекарство за стомах. Съдържа кодеин. Най-доброто, което мога да си набавя тук. Понякога намирам морфин, но не твърде често.

Йохан и аз гледахме мълчаливо, докато Макс приготвяше течността. На дъното на лъжицата остана лигава черна утайка. От миризмата ми се повдигаше. Като внимаваше да не разлее нито капка, Макс напълни спринцовката с тази гадост.

— Пипнаха ме с едно маце, американка — рече тихо Макс. — Опитвахме се да минем западната граница при Одрин. До Гърция. Имахме десет кила хашиш в колата си. Йешил ни беше адвокат.

Макс се мъчеше да стегне ръката си с някаква връв вместо турникет. Потърси празно място сред мръсните инфектирани следи от предишните инжекции и накрая заби иглата. После вкара черната тиня в тялото си. Разхлаби турникета. Погледна ме в очите.

— Дойде бащата на мацето… от Америка — измърмори той. — Плати на Йешил доста голяма сума. Йешил каза, че всичко ще се уреди.

Макс млъкна. Загледа ни отнесено.

— Какво? — Изглеждаше объркан.

— Йешил — подсказа му Йохан.

— Йешил — повтори Макс. — Йешил каза, че всичко ще бъде окей. Ние… отидохме в съда. Йешил… копелето… стана и заяви, че момичето е невинно… всичко било изцяло моя работа. — Главата на Макс се заклати напред-назад. — Момичето го пуснаха.

— А тебе? — попитах аз. Мълчание.

— А с тебе какво стана? — повторих аз.

— Какво?

— Колко ти дадоха?

Макс бавно отпусна глава, докато тя опря на коленете му. Гласьт му беше приглушен, едва се чуваше, когато проговори.

— Трийсет години.

Краката ми оздравяваха бавно. Всеки ден куцуках из двора, колкото можех повече. Беше дълъг трийсет и две стьпки и широк четиринайсет. Колко хубаво би било да вървиш по права линия и да не трябва да спираш пред грозната сива стена. Сега разбрах защо затворените в клетка животни се разхождат напред-назад.

Емин, довереникът на надзирателите, скоро откри огромния железен ключ за моята килия. Всяка вечер в девет ме затваряха в миниатюрното помещение, където ходенето ми се ограничаваше до пет стъпки напред и пет назад. Спях на пресекулки в студената килия. Събуждах се призори, няколко часа преди помощникът на Емин, Уолтър, да дойде да отключи килиите. Лежах свит под одеялото. Връщането от приятните сънища в действителността винаги ме шокираше. Известно време оставах със затворени очи, за да не виждам решетките пред себе си.

Едва дишах в тази малка клетка.

Една сутрин през отворчето на желязната врата в коридора за мен пристигна съобщение за свиждане. Сигурно бе консулът или Йешил. Беше приятно да вървиш по дългия прав коридор, без да се налага да се обръщаш след трийсет и втора-та стъпка. Надзирателите на отделните постове се държаха дружелюбно. Опитваха се да ме заприказват. Аз се усмихвах, кимах с глава и измърморвах „Америка“ и „Ню Йорк“ в отговор на въпросите им.