Били Хейс - Среднощен експрес

Двамата надзиратели стояха заплашително пред група деца, а дребният мъж в костюма крещеше и разпитваше. Изведнъж той протегна ръка и плесна едно дете през лицето. — Тоя е най-гадният от всички! — прошепна Йохан.

— Кой?

— „Невестулката“. Мамур. Заместник-директорът. Той е началникът тук, защото главният шеф никога не си прави труда да влиза вътре. Ако Мамур се хване с тебе, свършено е.

Дните минаваха. Когато краката ми започнаха да оздра-вяват, взе да ме цепи глава. Още нямах никакво известие от американския консул, нито от адвоката, когото бях поискал. Не знаех нищо за моя случай, нито колко ще ме държат в затвора до гледането на делото. Имах чувството, че просто ще ме оставят да изгния тук. Арне ми каза, че турското правителство смята да даде амнистия на затворниците. Обаче не беше сигурен, че ще включат и новите затворници. На толкова много въпроси търсех отговор. Чарлс ми обясни, че хората от консулството не идват много често.

Нямах книги, нито листове за писма, нито пари. Взех малко хартия на заем от Чарлс и се опитах да напиша писма на някои приятели. Кореспонденцията се проверяваше, макар и немного внимателно, а на мен ми беше трудно да се изразявам при мисълта, че ще ги четат. Пък и какво ли можех да им пиша? Бях в затвора, но не знаех какво става с мен. Не можех да кажа дали ще ме пуснат другата седмица или другия месец. Драснах няколко реда на Патрик и му обясних, че няма да мога да спазя уговорката ни за Лох Нес на Халоуин. Написах второ писмо на мама и татко. И едно на брат ми Роб. Друго на сестра ми Пег. Думите се нижеха трудно.

Всяка сутрин се събуждах задавен от страх. Тялото ме болеше от коравите дъски на леглото. От вонята, която се носеше от втория етаж, ме щипеше носът. Хорът от кашлящите, храчещи мъже непрестанно ми напомняше, че живея в клетка.

Краката ми бавно се възстановяваха. Всяка сутрин се разхождах из килията, докато Уолтър отвори вратата. Щом излезех оттам, зачаквах нетърпеливо кога ще дойде съненият надзирател и ще отключи вратата към двора. Понякога това ставаше в шест и половина. Друг път едва към осем. Като че нищо не се вършеше по строго определен график. Вдишвах дълбоко чистия студен въздух. Гледах откритото небе. Когато вперех очи нагоре, наоколо нямаше стени. Само облаци, птици и сини зимни утрини.

Най-накрая, една сутрин, след като бях живял повече от седмица в неизвестност, ме извика надзирателят:

— Вилюм. Вилюм. Хай-йес.

Имах посетител.

Изведоха ме от кауша и по един коридор влязох в заседателна зала с дълги маси и няколко стола. Погледът ми бе прикован от изгледа през зарешетените прозорци. Отвън се простираха хълмисти поля, зелени дървета и огромни открити пространства. Беше толкова приятно да гледам в далечината, без пред очите ми да има стена.

На една маса ме чакаше пълен ухилен турчин. Рядката му, силно напомадена черна коса бе зализана назад в безуспешен опит да скрие плешивината му. Той се изправи рязко и се спусна да ми стисне ръка.

— Уилям Хейс — каза той на безупречен английски без никакъв акцент. — Аз съм Неджет Йешил.

Моят адвокат. Най-после.

— Седни. Седни. — Предложи ми американска цигара. Приех я нервно. Вече бях започнал да придобивам затворническия навик непрекъснато да пуша. — Американският консул ми се обади и веднага дойдох да те видя. Всичко наред ли е?

— Как не. Какво става? Какво ме очаква?

— Не се безпокой — увери ме той. — Ако действаме незабавно, може да уредим подходящ съд, подходящ съдия и въобще всичко както трябва. Мисля, че ще успеем да уредим да те пуснат под гаранция. В най-лошия случай вероятно двайсет и четири месечна присъда. Но смятам, че ще издействаме гаранция.

— Не искам никаква двайсет и четиримесечна присъда. Искам да изляза.

— Знам, знам. Мисля, че ще можем да получим гаранция. — Йешил направи пауза за по-голям ефект. — А ще можеш ли да събереш парите?

Разбира се, че можех. Не беше ли така? Можех да ги взема на заем от татко. Но дали щеше да ми ги даде? Потреперах при мисълта за последната ни изпълнена с гняв среща. Толкова много исках да бъда самостоятелен. Нищо чудно татко наистина да ме остави да се оправям сам.

— Колко ще струва?

— Може би около двайсет и пет хиляди лири.

— А в долари?

— Две-три хиляди.

Щях някак си да намеря парите. Бях сигурен. Ще обещая на татко каквото поиска, ако успее да събере сумата. После ще му я върна. Ще се съглася дори да се върна в университета. Или да се хвана на работа. На каквото и да е. Само да се измъкна от тази каша.