Били Хейс - Среднощен експрес

В отделението беше тихо, чуваха се само моите стенания, всички затворници знаеха какво се е случило. Съжаляваха ме. Но бяха доволни, че не са на мое място.

Паренето в краката ми не минаваше. Не можех да заспя. Но не можех да издържам и да стоя буден.

— Псст — чу се от съседната килия.

Отново.

— Псст. Уилям!

Вдигнах глава. Съседът ми се беше пресегнал през решетките покрай стената между килиите ни. Метна една запалена цигара и тя падна на леглото ми. Грабнах я. Дръпнах силно от нея.

— Благодаря — пошепнах.

Хашиш. Причината за всичките ми беди. Бях благодарен за успокоителните му свойства. Всмуквах от него и бавно, постепенно взех да усещам как тялото ми се отпуска. Болката поутихма. След малко потънах в блажен сън.

Патрик запали фитила и хвана леко фойерверка в ръка.

— Хвърли го! Хвърли го! — извиках аз.

Той се ухили и го задържа цяла вечност. После бавно го метна в тъмнината над Лох Нес. Ама че прекарване на Халоуин 16 16 Вечерта преди Всех святих. 31 октомври. Б. пр. ! Ако това не изплаши Неси, нищо друго няма да успее. Патрик бе приготвил още десетина такива фойерверки. Аз седях срещу него в лодката, заредил прожекторите и кинокамерата. Снимките щяха да ни направят прочути и богати.

Но нещо не беше наред. Фойерверкът излетя право нагоре в тъмнината и сякаш остана там. От фитила му се пръскаха яркочервени искри. Просто висеше във въздуха над главите ни.

— О, не!

Изведнъж взе да става все по-голям и по-голям. Беше се насочил точно към мен. Продължи да пада безкрайно дълго, но все не достигаше лодката. Понечих да се измъкна. Краката ми се заклещиха под седалката и аз се проснах на мокрото дъно на лодката. От страх изтървах през борда наетата кинокамера. Тя потъна под черната повърхност на езерото.

А фойерверкът продължаваше да пада над мен. Приближаваше се бавно, бавно, вече изглеждаше огромен, беше се устремил право към моите заклещени крака. Не можех да дишам. Не можех да се помръдна. Само гледах в ужас. Горящият фойерверк избухна под стъпалата ми.

…Събудих се. Стъпалата ми горяха. Така невероятно пулсираха и боляха, че ме изтръгнаха от съня. Или това беше запади кошмара? След по-малко от три седмици трябваше да се срещна със стария си приятел Патрик в Шотландия. Бяхме решили да осъществим момчешката си мечта и на Халоуин да намерим чудовището на Лох Нес. При сегашните обстоятелства това едва ли щеше да стане.

Чаршафът ми беше мокър от пот въпреки ужасния сутрешен студ. Лежах, плувнал в собственото си повръщано.

Слушах как затворът около мен се пробужда. По тръбите клокочеше вода. Чуваше се тракането на железни ключове във вратите. Както в полицейския арест сутрешният химн се състоеше от кашляне, храчене и плюене. В другия край на отделението пуснаха радио. Гръмна музика.

— Изключи тая пущина! — изкрещя някой.

В отговор изреваха на немски.

Последваха още викове и крясъци. Чу се шум от боричкане. Нещо падна с трясък на пода. Радиото млъкна.

От горния етаж се носеше отвратителна миризма. Приличаше на изгоряла гума. Чудех се какво ли може да е.

Естествената нужда, която изпитвах, беше по-силна от болката в краката ми. Насилих се да се преместя до ръба на леглото. Едва не паднах на земята. Като се подпирах на стената, успях да докуцукам до дупката в пода, която служеше за клозет. Помъчих се да не дишам. До ниския капещ кран имаше ръждясало тенекиено канче. Напълних го със студена вода и я лиснах върху камъка. Нямаше смисъл. В носа ме удари миризма на амоняк. Опрях се с една ръка на стената, наклоних се колкото можах по-назад и опръсках дупката.

Изкуцуках обратно до леглото и разгледах краката си. Бяха яркорозови. И два пъти по-големи от обикновено. Въпреки болката се опитах да размърдам палци. Не беше за вярване, но изглежда, нямаше нищо счупено. Глезенът ме щракаше. На мястото, където ме бе ударила сопата, имаше огромна морава подутина. Гърбът ми туптеше. Същото усещах и в слабините. Веднъж по време на футболен мач в училище ме бяха сритали там и си помислих, че не може да има по-ужасна болка. Бях сгрешил. Боях се, че сега нещо вътре в мен се е пръснало.

Арне и Попай дойдоха в килията и ми донесоха варени яйца и чашка чай.

— Как си, Уили? — попита Арне.

— Е, не съм умрял. Не съвсем.

— Да, добре са ге наредили. Мислиш ли, че можеш да хапнеш нещо?

— Ще се опитам. Все такова ядене ли ви дават?

— По дяволите, не — отвърна Попай. — Изобщо не го дават. От време на време идват с количка и продават. Немного често обаче. Но все се оправяме някак. Имаш ли малко пари, можеш да си купуваш разни неща. Ако трябва да живееш само с боба, който дават, тежко ти.